Джефри Дийвър - Милост

Майкъл Хрубек обаче не беше животно, управлявано от инстинкти. Не беше и войник, подтикван от жажда за кръв или любов (а може би и страх) към страната си.

Какво бе той все пак?

Оуен Ачисън просто нямаше представа.

Той шофираше по шосе № 236 край Стинсън и търсеше крайпътен магазин или бензиностанция, където има телефон. Искаше да се обади на Лиз. Тук обаче пътищата бяха пусти. Единствените светлини идваха от няколко къщи на едно възвишение в далечината. Той стигна до едно разширение. Спря джипа и посегна към задната седалка. Измъкна затвора на ловната си карабина и прибра добре смазаното парче метал. Извади от жабката дълъг черен халогенен фенер с шест батерии и покрит с парче плат рефлектор. След като заключи вратите, отново провери дали револверът му е зареден. Продължи на зигзаг по шосето, докато не откри особени следи от гуми: тук някаква кола бе спирала, а сетне рязко бе потеглила.

Наведе се и на светлината на фенера откри къде Хрубек беше скочил от катафалката: отъпканата трева, преобърнатите камъчета, следите от боси крака. Оуен продължи бавно. Защо му е било на Хрубек да се търкаля в тревата? Защо бе отскубнал от нея? За да спре кръвотечението от рана? За да повърне? Дали нямаше някакви други цели? За камуфлаж?

Какво бе намислил?

На два метра от разширението се виждаха много отпечатъци, имаше и на Хрубек, но повечето принадлежаха на преследвачите и на кучетата им. Три животни, отбеляза той. Хрубек бе продължил спокойно, сетне се беше затичал на запад през тревата и храсталака досами пътя. Оуен повървя по следата стотина метра, след това забеляза, че Хрубек е изоставил пътя и се е насочил на юг към ниско възвишение, успоредно на шосето и отстоящо на двайсетина метра от него.

Оуен продължи по следата, докато тя не се загуби. Коленичи и огледа района. Зачуди се дали Хрубек е достатъчно хитър за „еленско ходене“, което се използваше от професионалните бракониери: поставяне на краката вертикално, при което не се оставят най-очевидните признаци за минаването (не отпечатъци, а преобърнати камъчета, листа и клонки). Не откри обаче стъпкани тревички — единствените следи, оставяни при „еленско ходене“. Стигна до заключението, че беглецът просто се е върнал по собствените си следи, отказал се е от пътя на юг и отново е поел покрай шосето.

На петдесет метра на изток откри, че Хрубек е повторил този ход — тръгнал е на юг, продължил е известно време и пак се е върнал назад. Значи основната му цел беше на изток, но и нещо на юг го привличаше. Оуен проследи пътя му отново до шосето. Застана на една поляна с висока трева и забеляза, че преследвачите са спрели и тук.

Изгаси фенера, извади револвера и продължи в хладния мрак, притискащ го от всички страни като снежна преспа. Спря и противно на всяка логика затвори очи.

Оуен Ачисън се опита да прогони благоразумния, четирийсет и осем годишен бял адвокат от съзнанието си. Постара се да вникне в разума на Майкъл Хрубек, един мъж, измъчван от лудостта. Няколко минути остана така, в пълен мрак.

Нищо.

Не успя да почувства нито частичка от Хрубековата лудост. Той отвори очи и стисна револвера.

Тъкмо смяташе да се връща при джипа и да продължи към паркинга при Уотъртаун, когато му хрумна нещо. Дали не смяташе Хрубек за по-луд, отколкото бе всъщност? Не беше ли възможно, макар и лишена от разум, неговата вселена да се подчинява на същата логика като душевния свят на всеки нормален човек? Адлър бе твърде неубедителен с приказките си за обърквани и упоени с лекарства пациенти. „Я да помислим малко — каза си Оуен. — Да погледнем какво е направил Хрубек: измислил е план за бягство от болница за криминално проявени душевноболни, изпълнил го е успешно и е успял да се изплъзне на професионални следотърсачи.“ Той реши, че е време да започне да гледа на Хрубек малко по-сериозно.

Върна се там, където свършваха следите на беглеца, и постави крака си точно върху огромните отпечатъци от краката на лудия. Този път не затвори очи, а се вгледа право към билото на каменистото възвишение напред. Остана така известно време, сетне се приближи към основата на скалите. Потопи пръсти в калта и намаза лицето си. Извади от задния си джоб тъмносиня плетена маска и я нахлупи. Започна да се изкачва.

След пет минути откри каквото търсеше. На върха на скалите имаше утъпкана трева, счупени клонки и дълбоки следи от обувки — оставени от човек, тежащ повече от сто килограма. Бяха пресни. Откри и отпечатъци от копчета там, където преследваният беше лежал и бе гледал към шосето, може би в очакване на преследвачите и техните кучета. В калта бе оставен отпечатък от широка длан, а под него буквите: рЕВАнш. Хрубек беше лежал тук преди не повече от час. Беше продължил на изток, да, но само за да се сдобие с дрехи или да заблуди преследвачите си. Сетне бе продължил по друг път, набелязан в началото на бягството му.