Джефри Дийвър - Милост

— Скъпи… Ела, трябваш ми.

Той се изправи и се приближи към нея.

— Много бързах и не успях да се отбия да напазарувам. Иди в магазина. Трябва да купиш някои неща.

— О, не! — възкликна отчаяно момчето.

Тя знаеше, че не иска да отиде, така поне твърдеше, но господин и госпожа Кливън или Абърнати, или Потър щели да дойдат всеки момент, а в къщата нямало мляко и кафе. Или нещо друго.

— Не, не мога.

Напротив, напротив, можеше. Той бил нейният малък войник. Истински смелчага, нали?

— Не е така — заплака той. — Има си причина да не искам.

— И внимавай за рестото. Да не те излъжат пак.

— Няма да ми дадат да пресека улицата — възрази Майкъл. — Ще се загубя!

— Не се тревожи, миличък, ще ти обясня всичко — опита се да го успокои тя. — Ще ти напиша бележка.

— Не мога.

— Направи го заради мен. Моля те. И по-бързичко.

— Не знам!

— На дванайсет години си. Можеш — не отстъпваше тя.

— Не, не, не…

— Моля те само да отидеш до магазина и да купиш някои неща. — Устата й се разкриви в усмивка. — Моето смело войниче може да направи това за милата си майчица, нали?

В следващия момент обаче Кливънови или Милфордови, или Пилчърови дойдоха и майка му не успя да му напише бележката. Уплашеният Майкъл стисна с всички сили петдоларовата банкнота и започна похода си към близкия магазин.

След един час се обадиха на майка му, че Майкъл е влязъл преди десет минути в магазина и е направил беля.

— Синът ви — обясни затрудненият управител — иска магазина.

— Магазина ли иска?

— Твърди, че сте му заръчали да купи магазина. Още малко и ще повикам полицията. Опипа една от касиерките ни. По… така де… гърдите. Тя е в деликатно състояние.

— О, мили Боже!

Майка му веднага изтича в магазина.

Разтрепераният от ужас Майкъл стоеше на опашката. Изправен пред невъзможността да изпълни задачата си (да купи магазина), той загуби способността да мисли разумно, хвана касиерката за дебелата ръка и с хълцане набута петдоларовата банкнота в джобчето на блузата й.

— Вземете ги! — не спираше да крещи. — Вземете парите!

Майка му го изведе и когато се върнаха вкъщи, го вкара право в банята.

— Страх ме е.

— Нима? Моето малко войниче е уплашено? От какво?

— Къде бях? Не си спомням всичко.

— „Нищо“. „Не си спомням нищо“. Сваляй сега тези мръсни дрехи.

Те бяха покрити с прах и дървени стърготини — при вида на майка си с модната й шапка пред автоматичната врата на магазина Майкъл се бе опитал да се скрие.

— Искам да дойдеш и да се извиниш на гостите ми за това, което направи. След това ще си легнеш и ще останеш в стаята си до утре сутринта.

— В леглото?

— В леглото — тросна се тя.

— Добре — съгласи се той. — Добре.

Това наказание ли беше, или утешение? Не можеше да разбере. Майкъл се замисли върху това за няколко минути, сетне седна върху тоалетната чиния, изправен пред поредния проблем. Майка му бе пуснала мръсните му дрехи в пералнята. Нима искаше от него да се яви пред гостите гол? Той се огледа за нещо, което да облече.

След пет минути Майкъл отвори вратата на хола и се появи с пеньоара на майка си.

— Здравейте — рече на гостите. — Опитах се да купя шибания магазин. Съжалявам.

Господин Абърнати или Монро прекъсна изречението си на средата. Жена му вдигна ръка пред устата си, сякаш да се спре да не изрече нещо, за което после ще съжалява.

Майка му обаче… Тя се усмихваше! Майкъл остана удивен. Въпреки че гримираните й очи оставаха хладни, тя се усмихваше.

— О, ето го нашето хубаво малко войниче — прошепна. — Не изглежда ли модерно?

— Намерих го зад вратата.

— Я виж ти.

Тя поклати глава.

Майкъл се усмихна. Модерно. Той се почувства изключително доволен от себе си и повтори извинението си през смях:

— Опитах се да купя шибания магазин!

Гостите, хванали чаши с чай вместо с кафе и лимон вместо мляко, не смееха да се погледнат. Майката на Майкъл се изправи.

— Промених си решението, Майкъл. Толкова си хубав, защо не излезеш да си поиграеш?

— Навън ли? Усмивката му се стопи.

— Хайде. Искам да излезеш навън.

— Ще се чувствам смешно с този…

— Не, Майкъл. Хайде вън.

— Ама може някой да ме види — заплака той. — Някой може Да ме види.

— Веднага! — изкрещя тя. — Изкарай шибания си задник навън!

Изведе го за ръка, направо го изхвърли от предния вход. Две съседски момичета го видяха. Отначало се подсмихнаха, но той започна да ги гледа настойчиво и да си мърмори нещо и те се смутиха и се прибраха. Майкъл се обърна към вратата на собствения си дом. Чу изщракване на резето. Погледна през мръсното стъкло и видя как майка му се извръща. Той се върна при върбата в задния двор и до края на деня остана свит в тревата, досущ като тази, в която се криеше сега. Сега, когато внимаваше за стрелци и наблюдаваше колата.