Джефри Дийвър - Милост

— Така ли? — изсумтя отново Хек, за да покаже колко малко се интересува от умозаключенията на лекаря. — След това ни сви номер, за който само бях чувал. Изпикал се върху един камион.

— Какво направил?

— Да. Опикал една от гумите. Така оставил миризмата си върху нея. Камионът потеглил към Мейн и кучетата го последваха, вместо да тръгнат след нашия човек. Не са много хората, които знаят този трик, да не говорим за психопати.

— Това не е точното название, което използваме ние — поправи го хладно Колер.

— Моите извинения. — Събеседникът му се засмя кисело. — Странна работа: тъкмо заспивах (нали знаете как стават тези неща) и чух клаксон от камион. Изведнъж се досетих какво е направил. Емил е добър, но да следва по въздуха миризмата на човек, който виси от ремаркето на камион… Не, нещата изобщо не се връзваха. При това на толкова дълго разстояние. Върнах се на паркинга и веднага намерих следата в обратната посока. Това е номер на професионалист, а също и начинът, по който беше подхвърлил изрезката. Разбирате ли, ако я бях видял на шосето, щях да се усъмня. Този човек е умен. Мога да се обзаложа, че е бил преследван с кучета и преди.

— Не. Невъзможно. Никога не е бягал така. Никога планирано.

Хек погледна изпитателно Колер. Лекарят изглеждаше искрен.

— Аз чух друго — възрази Хек.

— От кого?

— От бившия ми шеф в щатската полиция. Дон Хавършам. Той ме повика за това издирване. Спомена нещо за седем бягства от различни болници.

Колер се засмя:

— О, да. Ако питате Майкъл какви са били, той ще ви ги опише като затвори. И че е избягал с кон, и че наоколо са хвърчали куршуми от мускети. Схващате ли какво имам предвид?

Хек не беше съвсем сигурен, че разбира.

— Куршуми от мускети, а? Сега трябва да минем през тези храсти.

Те се спуснаха по стръмната пътека към долината пред тях. Колер скоро се задъха. Когато стигнаха равно място и дишането му се нормализира, рече:

— Разбира се, че не можете да сте сигурни, че не е тръгнал към Бостън.

— Как така?

— Ами, ако е достатъчно умен — изтъкна лекарят, — за да ви излъже, че е тръгнал на изток, може би сега ви подвежда, че върви на запад. Двоен блъф.

Да. Хек не се беше замислял за това. Разбира се, защо да не може Хрубек отново да тръгне на изток? Може би наистина се беше запътил към Бостън. Той се замисли върху това за момент, сетне призна:

— Така е, но аз не мога да преровя целия Северозапад. Аз просто следвам носа на кучето си.

Каза го, макар че в момента много добре съзнаваше, че кучето му няма никаква представа къде е плячката му.

— Това е просто една тема за размисъл — каза лекарят.

Продължиха по пътеката през долината до една стара кариера. Хек си спомни как в самотното си детство се беше интересувал от геология. Бе прекарал много часове да удря с чука в подобни кариери в търсене на кварцови кристали, слюда и гранит за колекцията си. Сега загледа високите скали, набраздени и начупени — като кости, наблюдавани с медицински уреди. Замисли се за рентгеновите снимки на счупения си крак, показващи къде куршумът е раздробил бедрената кост. Защо, замисли се сега, както се беше питал и тогава, му бе показал творението си онзи проклет доктор?

Кучето изведнъж се завъртя няколко пъти, спря и отново се завъртя.

— Надуши ли нещо? — попита шепнешком Колер.

— Не — отвърна Хек. — Когато надуши, ще разберем.

Продължиха след Емил, който започна да обикаля в основата на жълтеникавобелите скали около няколко черни локви. Излязоха от скалистото дере и бавно се заизкачваха. Отново се озоваха при повреденото Ем Джи. Хек се намръщи:

— По дяволите, пак сме там, откъдето тръгнахме.

— Защо сте сам? — попита задъхано Колер.

— Ами, просто така.

— Има награда.

Хек се замисли, сетне попита:

— Откъде знаете?

— Не знаех, но това обяснява защо сте сам.

— Ами вие, докторе? Ако наистина сте го забелязали, защо не се обадихте на полицията?

— Той лесно се плаши. Аз мога да го върна, без никой да пострада. Той ме познава. Доверява ми се.

Емил внезапно застина и се обърна към гората. Хек веднага извади пистолета си. Храстите се размърдаха.

— Не! — извика Колер и понечи да тръгне към храстите.

Хек го хвана за ръката и прошепна:

— На ваше място щях да пазя тишина. Нека да не издаваме присъствието си.

Настъпи тишина. След няколко секунди от храстите изскочи едра сърна, сетне пак се скри. Хек прибра пистолета.

— Трябва да сте малко по-внимателен — посъветва спътника си. — Много сте импулсивен, ако ме разбирате.