Джефри Дийвър - Милост

Докато слушаше шумоленето на тази трева и чувстваше гъделичкането й върху кожата си, Майкъл си спомняше много подробности от онзи ден. Помнеше го толкова ясно не заради важността на онази случка за целия му живот — това беше първият му разрив с реалността, първият признак за изкривяване на съзнанието му. Образите от онези няколко часа бяха променени от въображението му и изминалите години, погребани под други спомени, много от които бяха не по-малко натрапчиви и тъжни. Тази нощ, подтикнат от миризмата и докосването на тревата, той вероятно бе вникнал по-дълбоко в онова събитие (както съветваше доктор Ричардсън), но сега не можеше да издържа повече. Със стрелци или без, трябваше да действа. Той се изправи и тръгна към шосето.

Спортната кола очевидно се беше развалила. Гюрукът й бе вдигнат, вратите и прозорците — заключени. Близо до задната броня върху асфалта стоеше червен триъгълник. Хрубек се почуди дали функцията му е да показва на стрелците мишената им. Той захвърли пластмасовия знак в храстите като летяща чиния.

— МГ — прочете шепнешком емблемата на предния капак. Реши, че това означава: „Мой Господ.“

Без да обръща внимание на вътрешността на колата, той отиде направо при багажника. Истински подарък! Виж само. Подарък от Моя Господ! Багажникът беше заключен, но той просто хвана велосипеда с две ръце и го издърпа. Около него се посипаха парченца метал и пластмаса от стойката. Той постави колелото върху асфалта и погали рамката и кожената седалка, скоростите и жилата на спирачките. От хладния метал му стана приятно. Наведе глава към кормилото и отърка буза в него.

Хрубек извади един маркер от джоба си и написа върху ръката си: „О, странни са делата на ГОСПОД. благодарЯ за тази кРасива радОСТ, ГОСПОДИ.“ До тези думи нарисува змия и ябълка и написа ЕВА. Близна името и отстъпи назад, загледа новопридобитото си транспортно средство със страхопочитание и благодарност.

Ричард Колер се озова в един враждебен свят.

Носеше вълнен костюм, копринена вратовръзка, червено-зелени три четвърти чорапи и една половинка обувка — какво по-ясно доказателство, че животът сред природата не е за него?

Той се наведе плахо и издърпа другата си обувка от рядката, миришеща на метан тиня, след това я избърса криво-ляво в тревата наблизо. Напъха крака си в нея и продължи пътя си на запад.

Интересно как тази гора го потискаше повече от всяко друго място — дори от мрачния тесен кабинет, където често прекарваше по петнайсет и повече часа. Пулсът му едва се напипваше, крайниците го сърбяха и той дишаше с усилие. Освен това му се причуваха шумове и се чувстваше напълно дезориентиран. Беше готов да си признае, че се е загубил. Ориентирите му — дървета, стълбове, храсти — бяха неясни и все се появяваха там, където не ги очакваше. Много често, когато тръгнеше към тях, те просто изчезваха; преди това понякога се превръщаха в зловещи силуети или лица.

Той носеше през рамо ръждивокафявата си раница със спринцовката и лекарствата, през ръката си бе преметнал черния си шлифер. Беше прекалено горещо, за да го облече, и той се чудеше защо изобщо го е взел. Съобщенията за наближаващата буря навяваха мисълта, че една каска и рицарска броня ще му осигурят по-добра защита от тънкия плат.

Колер беше спрял беемвето си на шосето, на километър оттук и се движеше през гората твърде бавно. Подметките на обувките му се хлъзгаха по камъните и вече бе падал два пъти. Втория път едва не си изкълчи китката. Острите бодли на една шипка закачиха панталоните му и той загуби цели пет минути, докато се освободи.

Все пак се смяташе за късметлия. Сестрата, която го предупреди за бягството, му бе съобщила, че младежът е избягал край Стинсън и явно е стигнал чак до Уотъртаун.

Докато пътуваше в тази посока по шосе № 36, Колер почти бе сигурен, че е забелязал Майкъл на една поляна. Слезе от колата и претърси района. Извика няколко пъти пациента с молби да се покаже, но не получи отговор. След това отново тръгна с колата, но не стигна много далеч. Отби в един страничен път и зачака. След десет минути му се стори, че отново вижда беглеца.

Досега не беше открил следа от Майкъл. С надеждата, че ще се натъкне случайно на него, психиатърът отново вървеше из пущинака на запад — посоката, в която явно се движеше и Майкъл.

„Къде си, Майкъл? Защо си тук тази нощ? О, аз се опитах да надникна в съзнанието ти, но то е тъмно. Тъмно като това небе.“

Той отново се препъна, този път в някаква тел, и разкъса панталона си в един остър камък, одраска бедрото си. Почуди се дали няма опасност от инфекция. Тази мисъл го обезкуражи — не заради риска от зараза, а защото му напомни колко основни лекарства е забравил да вземе. Запита се дали познанията му за човешкия мозък могат да компенсират отдавна забравените факти от физиологията и органичната химия, които някога бе учил и повтарял с такава лекота. Сетне тези мисли го напуснаха и той видя спортната кола.