Джефри Дийвър - Милост

Той погледна на юг по пътя, където сивата асфалтова ивица изчезваше сред хълмовете. Емил не показваше никакъв интерес към тази посока, но Хек реши все пак да провери. Понечи отново да поднесе найлоновия плик с гащите на Хрубек към носа на кучето, но Колер го спря.

— Колко? — попита лекарят.

— Колко какво?

— Колко е наградата?

Емил усети миризливата дреха над главата си и потрепна. Хек затвори плика, за да не го дразни. Обърна се към лекаря:

— Това е лично между мен и хората, които плащат.

— Адлър ли? Хек кимна бавно.

— Е — продължи Колер, — той е колега. Работим заедно.

— Щом сте такива приятели, защо не знаете за наградата?

— Колко, господин Хек? — настоя лекарят.

— Десет бона.

— Ще ви дам дванайсет.

За миг Хек спря поглед върху неспокойния Емил. Сетне пак се обърна към Колер:

— Шегувате се.

— Не, напълно сериозен съм.

Хек се изсмя, но изведнъж си даде сметка, че стои пред човек, който е в състояние веднага да му напише чек за дванайсет хиляди долара. А вероятно и отгоре.

— Защо?

— Тринайсет.

— Не се пазаря. Какво искате да направя за толкова пари?

— Да си отидете у дома. Да забравите за Майкъл Хрубек.

Хек се огледа бавно. Далеч на запад проблесна мълния. Изглеждаше на километри от тях. Той огледа пустото шосе и черното небе. Пейзажът изглеждаше още по-обезсърчаващ при перспективата за тези лесни пари. Как можеше да открие един човек в този безкрай? Хек си помисли: „Защо Господ ни изправя пред такива изкушения, когато най-много се нуждаем от тях?“

— Какъв интерес имате вие? — попита отново.

— Просто не искам да пострада.

— Аз няма да му направя нищо лошо. Не това е целта ми.

— Бяхте готов да използвате пистолета.

— Е, ако се наложи, ще го направя. Само че няма да застрелям беззащитен човек в гърба. Не е в мой стил. Когато бях полицай, никога не съм действал по този начин Няма да го направя и сега.

— Майкъл не е опасен. Той не е рецидивист.

— Не ме интересува дали е опасен като женски лос, който защитава малките си, или като екзекутор от мафията. Аз пазя себе си и кучето си и ако това означава да застрелям някого, който ме напада с камък или желязна щанга, няма да се поколебая.

Колер се усмихна леко и Хек се почувства малко глупаво.

— Вижте, той е заложил капани за кучета. Не мога да имам добро мнение за такъв човек.

— Какво е направил? — Усмивката изчезна от лицето на лекаря.

— Заложил е капани. Капани за животни.

— Не. Майкъл не би сторил такова нещо.

— Е, говорете, каквото щете, но…

— Видяхте ли лично такъв капан?

— Знам, че е взел няколко. Още не съм попаднал на тях.

Лекарят помълча, сетне заяви:

— Мисля, че ви използват, господин Хек.

— В какъв смисъл?

Хек беше готов да чуе всякакви обиди, но гласът на психиатъра изведнъж омекна, глас на човек, който е на негова страна и иска да му помогне.

— Адлър знае, че при вида на кучето шизофреникът ще изпадне в паника. Да преследваш човек като Майкъл, е най-неправилното, което може да се направи. Да притиснеш такъв пациент по този начин? Той ще изпадне в паника. Безумна паника. Ще се наложи да го застреляте. Адлър иска всичко да се уреди колкото се може по-безболезнено за него. Четиринайсет хиляди.

Мили Боже. Хек стисна очи, сетне ги отвори точно навреме, за да види блясъка от поредната мълния. В краката му Емил пристъпяше нервно, този човешки разговор му беше дошъл до гуша.

„Взимай парите и бягай. Обади се в банката, дай им тлъстия чек.“

Четиринайсет хиляди щяха да му спечелят отсрочка от още девет-десет месеца. Може би дотогава полицията щеше да намери пари да върне на работа всички служители, съкратени през последните три години. Може би в някоя от трийсет и шестте охранителни фирми, до които Хек бе изпратил молби за работа, щеше да се отвори свободно място.

Може би Джил щеше да се върне с цял куп пари и прозрачната си нощница. Четиринайсет хиляди долара! Той въздъхна:

— Е, господине, разбирам загрижеността ви за пациента и уважавам това. Има обаче и други хора, за които трябва да се мисли. Аз не съм бил полицай просто така. Двамата с Емил имаме всички шансове да заловим този човек. Много по-големи от вашия, дори да говорите за двойни блъфирания и тем подобни.

— Ама той не е опасен. Това никой не го разбира. Вие го преследвате като животно, това го прави опасен.

Хек се засмя:

— Е, вие психиатрите разбирате от разни неща, не се съмнявам. Само че онези двамата, които едва не е убил тази нощ, вероятно няма да са съвсем съгласни с вас.