Джефри Дийвър - Милост

Най-сигурното доказателство обаче бе Емил, който държеше главата си вирната високо. Когато кучето вдигне така нос и премине от следене на миризма по земята в душене на въздуха, това е ясен признак, че преследваният се движи с велосипед или мотоциклет. Вероятно допреди вятърът да задуха от север, се бяха намирали все по посока на вятъра спрямо целта. Емил размърда уши и запристъпя нервно, готов да се втурне напред.

Хек нямаше намерение да се бави. Следенето на миризма по въздуха е най-трудно и дори най-слабият полъх на неподходящ вятър може да го направи невъзможно.

Той прибра пистолета си и хвана здраво червената каишка на Емил.

— Търси, Емил, търси!

Кучето се затича по пътя. Отново бяха на следата.

„Какво се е променило?“

Застанала на брега на езерото недалеч от терасата, Лиз се почувства объркана. Това място изглеждаше едновременно познато и чуждо. Накрая тя разбра причината. Нивото на езерото се беше вдигнало толкова, че формата на бреговете се бе променила. Една красива туфа тръстики сега беше наводнена, а каменистите островчета по средата, разположени като звездите в съзвездието Орион, вече ги нямаше — бяха напълно залети.

Тя отново се зае с работата си.

Двете жени се бяха отказали от бента, сега изграждаха нова защитна стена по-близо до къщата, трупаха торби с пясък между канавката и ливадата. Дори водата да прелееше през бента, тази импровизирана дига щеше да й попречи да достигне къщата. Освен това, размишляваше Лиз, двете нямаше да се справят с пренасянето на няколко тона пясък през бавно пълнещата се канавка.

Порша пълнеше торбите, а тя ги влачеше или ги носеше до импровизираната барикада. От време на време поглеждаше сестра си. Пръстените и кристалната огърлица вече не се виждаха и деликатните й ръце и късите, съвършено оформени яркочервени нокти на Порша бяха скрити в брезентови ръкавици. Носеше спортна шапка на „Ред Сокс“ от Бостън.

Порша съсредоточено гребеше пясък с лопатата и го изсипваше в торбите. Тъй като години наред се бе трудила в градината, Лиз смяташе, че е физически по-силната. Сега обаче виждаше, че Порша не й отстъпва. Предполагаше, че това се дължи на ежедневните тренировки на сестра й във фитнес залите и по тенискортовете. От време на време младата жена спираше и сваляше ръкавиците си, сетне отново се захващаше за работа. Веднъж се загледа към гората, уви един кичур коса около пръста си и лапна крайчето му. Лиз бе забелязала този навик, появил се вероятно наскоро.

Ала в крайна сметка откъде можеше да знае дали навикът е отскоро, или не. Тя не знаеше почти нищо за живота на сестра си. Младата жена бе напуснала родния дом на осемнайсет години. Връщаше се рядко, а и когато идваше, обикновено оставаше само за една нощ. Почти винаги прекарваше съботите и неделите с гаджета или с колеги. Празнуването на Коледа в някой далечен хотел, колкото и романтично да бе, не привличаше особено Лиз. През летните ваканции от колежа Порша предпочиташе да пътува с приятелки или да си намира сезонна работа в града. Когато се отказа от следването, младата жена заряза апартамента си в Бронксвил и се премести в Манхатън. По онова време Лиз работеше в гимназията на Риджтън и живееше в малка къща под наем в Рединг. Надяваше се, че след напускането на „Сара Лоурънс“ сестра й ще се върне в провинцията. Но Порша отхвърли предложението с усмивка, сякаш беше пълна лудост. Изтъкна, че трябвало да се премести в Ню Йорк. Време било да стане „гражданка“.

Лиз си спомни как се беше чудила какво означава този израз и защо сестра й смята това за толкова належащо.

Питаше се какво ли е да си „гражданка“. Как прекарваше времето си Порша? Флиртуваше ли с шефа си? Плетеше ли интриги? Какво вечеряше? Откъде купуваше сапуна си за пране? Смъркаше ли кокаин на събирания при приятели? Имаше ли любимо кино? На какви филми се смееше? Кой вестник четеше сутрин? Само с мъже ли спеше?

Лиз се опита да си спомни кога за последен път е имала възможност да разговаря с Порша. Струваше й се, че това беше непосредствено преди смъртта на майка им.

Въпреки че „да разговаря“ надали беше най-подходящата дума.

Седемдесет и четири годишната Рут л’Оберже научи за болестта миналия август и веднага се вживя в ролята на умираща — и нищо чудно, тя бе родена актриса. Висшето бостънско общество, от което произхождаше, я беше научило на стоицизъм, годините — на фатализъм, съпругът й — да очаква винаги най-лошото. Ролята всъщност бе само вариация на сдържаната, сериозна жена, каквато играеше от години. Жестоката болест просто беше заместила жестокия съпруг (Андрю вече бе приключил безславно жизнения си път в един клозет на „Бритиш Еър“).