Джефри Дийвър - Милост

Тя обаче беше категорична. Парите бяха нейни и разсадникът идеално я устройваше.

Ако не този на Лангдел, щеше да вземе някой друг в околността. Като практичен човек той състави цял списък с възражения.

— Ти си луда, Лиз. Разсадник. Това е сезонна работа. Зависи от времето. При озеленяването се получават много рекламации. Ще имаш проблеми с нелегалните работници… Ако искаш градина, ще разширим тази. Ще повикаме архитект, можем…

— Искам да работя, Оуен. За Бога, карам ли те да си стоиш у дома и да четеш учебници по право за удоволствие?

— С адвокатската професия човек може да се изхранва — тросна се той.

Колкото повече спореше обаче, толкова по-настоятелна ставаше тя.

— За Бога, Лиз! Така в най-добрия случай ще печелиш по няколко хиляди годишно. По-изгодно е да вложиш парите в банка.

Тя разтвори един брой на „Мъни“:

— Тук има статия за най-изгодните предприятия. Погребалните бюра са на първо място. Аз не искам погребално бюро.

— Стига си се инатила! В банката парите поне ще са на сигурно място. Всичко ли искащ да рискуваш?

— Госпожа Лангдел ми показа счетоводните си книги. От петнайсет години са все на печалба.

Той замълча заплашително. Сетне изсъска:

— Значи вече си говорила с нея, без да се посъветваш с мен?

След малко тя призна, че го е направила.

— Не помисли ли първо да го обсъдиш с мен?

— Не съм й обещавала нищо.

— Още не си взела парите, а вече се чудиш как да ги пропилееш.

— Това е мое наследство, Оуен.

Тук би трябвало да избухне семеен скандал: „Твои значи? Твои, а? Аз те подкрепих, когато учителите стачкуваха…“ „Когато загуби онзи клиент преди две години, именно учителската ми заплата ни измъкна от блатото…“ „Аз върша всичката адвокатска работа за семейството безплатно…“ „През всички онези месеци, когато не можехме да си плащаме тока, защото се записа в проклетия клуб…“

Оуен обаче не изневери на себе си. Замълча и излезе. Грабна старата си 22-калиброва пушка и отиде в гората да стреля по консервени кутии, зайци и катерички.

Лиз остана сама няколко часа. Слушаше далечните гърмежи и си припомняше студенината в очите му, преди да излезе. И в продължение на няколко часа тя не спря да се пита дали не е загубила съпруга си.

Когато се върна обаче, той бе спокоен. Последното, което каза за разсадника, беше:

— Съветвам те да не го правиш, но ако въпреки всичко си решила да продължиш, искам аз да се занимавам с цялата юридическа дейност.

Тя му благодари, но за да се уталожи гневът му, трябваше да минат няколко месеца.

Сега Лиз понечи да разкаже на сестра си за тревогите на Оуен, но Порша не се интересуваше. Тя поклати глава:

— Не.

След кратко мълчание Лиз попита:

— Защо?

— Още не съм готова да се разделя с големия град.

— Няма да се наложи. Аз ще върша ежедневната работа. Ще се виждаме по два пъти в месеца. Може ти да идваш, а може и аз да те посещавам в града.

— Наистина имам нужда от почивка за известно време.

— Поне помисли. Моля те — възкликна задъхано Лиз в лицето на сестра си, бледо и неясно в мрака.

— Не, Лиз, съжалявам.

Ядосана и обидена, Лиз вдигна една пълна торба и я пусна в края на стеничката. Обаче не прецени разстоянието и тя цамбурна в езерото.

— Мамка му! — изруга Лиз и се опита да извади торбата, но тя беше потънала дълбоко.

Порша отново уви кичур коса около пръста си. Сестра й се изправи и попита:

— Каква е истинската причина?

— Лиз.

— Как щеше да реагираш, ако ти бях казала, че искам да купя бутик на Медисън Авеню?

Порша стисна устни, но Лиз настоя:

— Какво ще кажеш, ако поискам да обикаляме заедно Европа, да се храним в луксозни ресторанти и да дегустираме вина? Как ще реагираш, ако ти кажа: „Хайде да отворим училище по уиндсърфинг“?

— Лиз, моля те.

— По дяволите! Заради „Индиан Лийп“ ли е всичко? Кажи?

Порша се обърна рязко към нея:

— О, Господи, Лиз.

Тя замълча. Повърхността на езерото внезапно се освети от чудовищна зеленикава мълния далеч над хоризонта на запад. Тя изчезна зад тъмните облаци.

— Никога не сме говорили за това — рече накрая Лиз. — От шест месеца не сме проронили една думичка. Това просто ни разделя.

— По-добре да привършваме тук. — Порша хвана лопатата. — Тази мълния показва, че бурята ще се разрази всеки миг.

— Моля те! — прошепна сестра й.

Чу се тътен и двете се обърнаха, за да видят как хангарът изчезва напълно под повърхността. Порша не каза нищо и отново загреба с лопатата.