Джефри Дийвър - Милост

— Моооля тееее. Искам да се върна на училищееее!

Обещаваше да учи усърдно и да стане шибан свещеник, за да е доволна. Обещаваше й да си сложи корона от бодли върху проклетата глава и да възкресява хората.

— Исус е носил трънен венец, защото е възкръснал 3 3 Игра на думи: rose (англ.) — възкръсна и роза. — Б.пр. — обясни й веднъж. — Точно затова розите са бодливи.

— Ще се махна оттук, Майкъл — изкрещя тя.

— Ще избя-гаш ти от мен, а? Къде ще избя-гаш-ти ? На урок по матема-тика ? Ще носиш ли гащи, когато някой поп ти го на-тика ?

Майка му излезе. Тя вече не го наричаше „мое храбро войниче“. И ноктите й вече не бяха червени като огънчетата на горящи цигари, и гримът около очите й беше размазан по хлътналите й бузи.

„О, мамо, какво си сложила? Свали тази шапка. Свали тази корона. Всичките тези шибани бодли! Това не ми харесва, ни най-малко. Моля те! Извинявай за онова, което казах за теб и войниците. Моля те, моля те, моля те, свали я!“

Така изключително развълнуваният Майкъл Хрубек въртеше педалите с трийсет километра в час по шосе № 236, напълно погълнат от спомените — и точно заради тях не чу полицейската кола, тъмна и безшумна, промъкнала се на три метра от задния калник на велосипеда. Едва тогава светлините и сирената се включиха.

— О, Господи, Господи, Господи! — изкрещя Хрубек.

Паниката разтърси цялото му тяло.

От високоговорителя прозвуча глас с пращене като от фойерверки:

— Хей ти! Спри велосипеда и слез.

В тила на Хрубек се насочи силен прожектор.

„Ченгета! — помисли си той. — Агенти! ФБР!“ Хрубек спря и полицаите слязоха от колата си.

— Слизай, младежо.

Хрубек слезе тромаво от колелото. Полицаите се приближиха предпазливо. Единият прошепна:

— Цяла планина. Огромен е.

— Покажи ни някакъв документ.

„Шибани шибаняци конспиратори“ — помисли си Хрубек.

— Вие федерални агенти ли сте? — попита учтиво.

— Агенти ли? — подсмихна се единият. — Не, обикновена полиция. От Гъндърсън.

— Елате насам, господине. Имате ли шофьорска книжка?

Хрубек седна с гръб към полицаите и наведе глава.

Двамата мъже се спогледаха, без да знаят как да действат. Хрубек ги обърка съвсем, като закрещя:

— Тооолкова съм изплашен! Той ми взе всичко. Удари ме по главата с камък. Вижте ми ръката. — Вдигна ожулената си ръка. — Търсех помощ.

Те продължиха към него, но останаха на безопасно разстояние.

— Някой ви е нападнал? Ранен ли сте? Ако може само да покажете някакъв документ…

— Той ли е? — попита единият.

— Искаме само да видим някакъв документ. Шофьорска книжка. Каквото и да е.

— Той ми взе портфейла. Всичко взе.

— Ограбили ли са ви?

— Бяха няколко човека. Взеха ми портфейла и часовника. Часовникът — обясни тържествено Хрубек — ми е подарък от мама. Ако пазехте по-добре пътищата, можеше да предотвратите това сериозно престъпление.

— Съжалявам за това нещастие, господине. Бихте ли ни казали името и адреса си…

— Джон У. Бут, така се казвам.

— Не очаквах такова нещо — сподели единият полицай пред другия, сякаш говореха пред бебе.

— В съобщението пишеше, че е безопасен.

— Може, ама е огромен.

Единият полицай се приближи още. Хрубек се разтресе и заплака.

— Ще сме ти много благодарни, ако станеш, Джони, само ела в колата. Хората в болницата се тревожат за теб. Ние искаме да те върнем там. — Полицаят добави успокоително: — Не искаш ли да се прибереш вкъщи? Да хапнеш сладкишче с мляко? Хубав ябълков сладкиш?

Той спря зад Хрубек, насочи фенер към празните му ръце, сетне към съвършено голата му и леко синееща глава.

— Благодаря ви, господине. Всъщност, като споменахте, аз наистина искам да се върна. Онова място започва да ми липсва.

Хрубек се обърна и се усмихна любезно; протегна бавно ръка, сякаш да се ръкува с полицая. Полицаят също се усмихна (изненадан от поведението на младежа) и стисна дебелата длан на лудия. Твърде късно си даде сметка, че истинската цел на Хрубек е да счупи китката му. Костта изпука. Полицаят изкрещя и се свлече на колене, фенерът издрънча до него. Партньорът му посегна към пистолета си, но Хрубек вече бе насочил откраднатия колт към него.

— Добър опит — обяви с широка усмивка. — Хайде, хвърли това, хвърли го!

Полицаят се подчини.

— О, Боже!

Хрубек извади оръжието на ранения му колега и го захвърли надалеч. Полицаят се превиваше на земята и стискаше китката си.

— Виж, човече — замоли другият, — с това ще си навлечеш само неприятности.