Джефри Дийвър - Милост

Хрубек загриза един от ноктите си, сетне погледна полицаите:

— Не можете да ме спрете. Аз мога. И ще го направя, ще го направя бързо!

Тези думи прозвучаха като безумен боен вик. Той размаха юмруци над главата си.

— Моля ти се, младежо, остави този револвер. — Гласът на ранения полицай му изневери и носът му потече. — Нищо не е станало. Никой не е пострадал.

Хрубек се обърна победоносно към него:

— О, добър опит, ченге. Само че тук грешиш. Всички са пострадали. Всички, всички, всички! И това още не е краят.

Оуен Ачисън спря джипа си до една голяма прясно изорана нива край шосе № 236 на около единайсет километра от високото скалисто възвишение, където бе лежал Хрубек. Както очакваше, откри дълбоки следи, знак, че беглецът се движи успоредно на пътя. От дълбочината им и разстоянието между тях личеше, че Хрубек или върви бързо, или тича.

Оуен спря на една и използва телефонния й автомат, за да се обади в „Марсден ин“. Оттам му казаха, че госпожа Ачисън и сестра й са се обадили да съобщят, че ще закъснеят. Все още не бяха отишли.

— Ще закъснеят ли? Каза ли защо?

— Не, господине, не каза. Да им предам ли нещо, ако дойдат?

Оуен се поколеба. Замисли се дали да не й остави закодирано съобщение. Да й съобщи, че посетителят се движи на запад и да не се обажда на никого, но… Имаше прекалено голям риск чиновникът да не го предаде правилно.

— Не, ще ги потърся вкъщи — отвърна.

Там обаче никой не вдигна телефона. Сигурно ги беше изпуснал за малко. Щеше да им се обади в хотела по-късно.

Нощта бе станала още по-тъмна, небето беше покрито с облаци, застудяваше. Той използваше фенерчето пестеливо, само когато му се стореше, че е видял някаква следа, а дори и тогава го доближаваше до самата земя, преди да го включи. След това продължаваше, но бавно, много бавно. Всеки войник знае, че преследваният винаги има по-голямо предимство.

Оуен пада на няколко пъти, след като се спъваше или в някоя тел, или в корени. Падаше тежко и винаги се извърташе в последния момент, за да посрещне удара с рамо — никога не рискуваше да си счупи китка или пръст. Не видя повече капани. Само на едно място се отчая. Следата изчезна съвсем. Това стана сред широко поле, десетина декара трева, оградени отвсякъде с гъста гора. Оуен се намираше на около двеста метра от шосе № 236. Застана на средата на това празно място и се огледа. На юг се виждаше понижение в скалистите хълмове, предоставящо лесен достъп към по-гъсто населените части на окръга. Оттам често минаваха товарни влакове и беше възможно Хрубек да се е качил на някой. А можеше просто да е продължил към Бойлстън, където спираха и влакове, и автобуси.

Обезсърчен, Оуен тръгна безцелно през полето, като спираше от време на време да се ослуша за стъпки, но чуваше само сови, далечни клаксони или зловещата тишина пред наближаваща буря. След десет минути лутане той забеляза леко проблясване през дърветата на запад. Инстинктивно се насочи натам. При кленовата горичка се приведе и така бавно се промъкна към младите дръвчета, за да надникне между листата им. Бутна с револвера си няколко покрити с роса клонки и затаи рязко дъх от студените капки, които се поръсиха по врата и лицето му.

Оуен обикаляше около старото Ем Джи и оглеждаше земята. Подритна белия животински череп. Веднага позна, че е на пор. На пътя и в отбивката имаше десетки следи от обувки и гуми. Някои напомняха тези на Хрубек, но бяха твърде замазани от дошлите след него. Имаше кучешки следи и Оуен се почуди дали преследвачите все пак не са усетили, че лудият е тръгнал на запад. Животното обаче беше само едно, не три, както в началото на хайката.

Той отново обиколи колата, после слезе в храстите наблизо. Не видя никакви следи от Хрубек. Върна се при колата. Този път забеляза багажника за колело, но веднага отхвърли вероятността Хрубек да открадне велосипед. Кой беглец, размишляваше, ще вземе да върти педалите насред главното шосе?

Да, обаче… Майкъл Хрубек беше луд със своя собствена логика. Велосипед? Защо не? Оуен огледа пътя около колата и откри едва видими следи от гуми, не много широки — като от велосипед, каран от по-едър човек. Той погледна отново колата. Багажникът беше счупен, сякаш колелото е било смъкнато със сила.

Оуен продължи по следите от гуми. На пресечката на този път с шосе № 236 колоездачът беше спрял, може би се е колебаел накъде да продължи.

Точно както очакваше, до следата от велосипедна гума стоеше ясен отпечатък от обувката на Хрубек.