Джефри Дийвър - Милост

Не се изненада и че колоездачът е продължил на запад.

Къщата бе малко по-голяма от барака за инструменти и се намираше в дъното на черен път, криволичещ през рядката горичка. Беемвето спря на едно кално разширение сред стари авточасти, ламарини, проядени от термити дърва и варели с отрязани с горелка дъна, натрупани, сякаш някой е имал намерение да започне бизнес със скари за барбекю, но се е отказал.

Ричард Колер слезе от колата и се приближи до бараката. Разтърка зачервените си очи и потропа на вратата. Отговор не последва, макар че вътре телевизорът работеше. Той почука пак, този път по-силно.

Когато вратата се отвори, го лъхна миризма на алкохол и дим от печка на дърва.

— Здравей, Стюарт.

След дълга пауза домакинът отвърна:

— Не очаквах да ви видя. А би трябвало. Още ли не е заваляло? Очаква се страшна буря.

— Може ли да вляза за няколко минути.

— Гаджето ми го няма тази нощ. Стюарт Лоу не помръдна от вратата.

— Няма да ти отнема много време.

— Ами…

Колер влезе в малкия хол. Диванът бе покрит с две одеяла и имаше вид на болнично легло. Беше странна мебел — имаше бамбукова рамка и тапицерия на оранжеви, кафяви и жълти петна. Напомняше на Колер за Таити, където бе прекарал медения си месец. И където беше отишъл след развода си трийсет и три месеца по-късно. Онези две седмици бяха единствената му отпуска за последните седем години.

Колер си избра едно кресло с висока облегалка и седна. Санитарят вече не носеше служебния си син гащеризон, а дънки, фланелка и бели чорапи. Ръката му бе превързана, лявото му око — насинено, а челото му бе покрито с мънички рани от убождане, оцветени с кафяво от йода. Той седна на дивана, като изгледа одеялата, сякаш се изненадваше да ги завари тук.

На телевизора Джаки Глисън крещеше пискливо и по изключително дразнещ начин на Одри Медоус. Лоу изключи звука.

— Още ли не са го хванали? — попита и погледна телефона, благодарение на който вероятно вече щеше да знае, ако беглецът беше заловен.

Колер му отговори, че не са.

Лоу кимна и се засмя разсеяно на Джаки Глисън, която в момента размахваше юмрук.

— Искам да знам няколко неща — поде непринудено лекарят.

— Нямам какво толкова да ви кажа.

— Все пак.

— Как научихте? Адлър не искаше да се разчува.

— Имам си информатори — отвърна без усмивка Колер. — Какво стана.

— Ами… видяхме го и се втурнахме след него. Беше адски тъмно. Явно познаваше терена доста добре, защото прескочи дерето, а ние паднахме вътре.

Лоу затвори уста и отново загледа екрана, където вече течеше реклама за автомобили.

— Гледайте колко бързо текат тия надписи. Кой ще ги прочете за три секунди? Това е глупаво.

Стаята не беше мизерна, а по-скоро мрачна, фототапетите на морски пейзажи не бяха лоши, но имаха доста тъмни цветове. Килимът бе сив, също и одеялата, в които Лоу се преструваше, че не е бил увит само преди минути.

— Как си?

— Нямам счупено. Боли ме, но не като Франк. Той повече пострада.

— Какво ти каза Адлър?

Лоу измънка, че говорел много, попитал го как се чувства и къде е тръгнал Хрубек според него.

— Честно казано, не беше никак доволен, че сме го изпуснали.

В основата на екрана премина съобщение, че Мористаун е бил засегнат от торнадо, имало двама загинали. Националната метеорологична служба предупреждаваше за опасност от смерчове и внезапни наводнения до три часа през нощта. Двамата мъже проследиха мълчаливо текста и го забравиха моментално след края на бюлетина.

— Къде го забелязахте? Каза ли нещо Майкъл?

— Не си спомням. Нещо свързано с това, че ние носим дрехи, а той — не. Може и друго да е казал. Не знам. Никога не съм бил толкова уплашен.

— Франк Джесъп ми разказа за лекарствата на Майкъл.

— Франк знае за това? Не съм подозирал. Чакайте, може би аз съм му споменал.

Лекарят кимна към екрана:

— Арт Керни ми е любимец.

— Забавен е. Аз харесвам Алис. Тя знае какво иска.

— Франк нямаше представа колко време не ги е взимал. Каза, че от два дни.

— Два ли? — Лоу поклати глава. — Глупости. По-скоро пет.

— Мисля, че искат да потулят работата. Санитарят започна да се отпуска:

— Така каза Адлър. Не е моя работа. Тъй де… — Той изведнъж стана нервен, заопипва неспокойно одеялото до себе си. — А аз току-що изпях всичко, нали? О, мамка му — изруга, ядосан от лекотата, с която го бяха подлъгали да се разприказва.

— Трябваше да знам, Стю. Аз го лекувам. Това е моя работа.