Джефри Дийвър - Милост

— Защо просто не останеш с мен? — измънка той. — Мислех, че ме напускаш, защото искаш да живееш в истинска къща.

— О, Трент — изстена отчаяно тя, — нищо не разбираш! Ни-що.

— За Бога, ти се местиш във фургон!

— Трент!

— Какво друго да кажа?

И така, Джил се премести във фургон, който й се струваше по-добър от Трентъновия и където (както подозираше Хек) можеше да забавлява други мъже. Били Мослър, шофьор на тир и съсед на Хек, изглеждаше доволен от тази раздяла:

— Трентън, тя не беше за теб. Не искам да казвам нищо лошо за Джил, но…

„Внимавай какво ще кажеш, задник такъв“ — помисли си Хек и хвърли заплашителен поглед на приятеля си.

— … но тя е прекалено щура за теб. Лош избор. Не ме гледай така. Можеш да си намериш и по-добра.

— Ама аз я обичах — възкликна ядосано Хек. — О, по дяволите, започвам да се разчувствам! По дяволите!

— Не си я обичал — заяви дълбокомислено Били Мослър. — Бил си влюбен в нея. По-скоро обсебен. Схващаш ли разликата?

„Внимавай бе, задник!“ Хек се окопити достатъчно, за да го изгледа отново заплашително.

Най-жестоката болка отмина след няколко месеца, макар че той още не можеше да го преживее. Минаваше покрай ресторанта й по стотици пъти на ден и често й се обаждаше по телефона, за да поговорят за малкото неща, за които все още намираха общ език. Много пъти попадаше на телефонния й секретар. За какво, по дяволите, й е на някаква си сервитьорка телефонен секретар, размишляваше гневно той, ако не за да приема обажданията на мъже? Той се отчая още повече, когато веднъж апаратът се включи на второто позвъняване, което означаваше, че някой се е обаждал преди него. Бившата му жена постоянно бе пред очите му. В супермаркета, на пикници, зад кормилото на непознати за него коли, в ресторанта на Джо-Джо, по паркингите на магазини за алкохол с вдигната пола, докато си оправя комбинезона.

Пътищата им не се засичаха често, но Трентън Хек виждаше Джил навсякъде, където погледнеше. Днес образът й особено упорито отказваше да изчезне от съзнанието му.

Хек отби встрани от пътя. Емил се размърда с облекчение, когато му свали колана. След това господарят му му сложи сбруята и каишката и двамата тръгнаха по шосето.

Емил лесно надуши Хрубек и се затича напред. Тъй като вървяха по асфалт и видимостта беше добра, Хек не виждаше нужда да държи кучето изкъсо: Хрубек нямаше да заложи капан на средата на пътя. Напредваха бързо покрай изоставени бараки, ниви и бостани. Въпреки това — след като се увери, че беглецът продължава все на запад, — Хек нареди на Емил да се връща в пикапа. Продължи преследването с автомобила си, като от време на време спираше и пускаше кучето, за да се увери, че следва правилната посока. Преследването на велосипедист с толкова добре тренирано куче бе напълно възможно — особено във влажна нощ като тази, — но така Емил щеше да се измори бързо. Пък и на самия Хек нямаше да му се отрази добре да тича десетки километри след велосипедист.

Докато караше и оглеждаше пътя за светлоотражателя на велосипеда или гърба на Хрубек, Трентън Хек се замисли за срещата си с Ричард Колер. Спомни си леко намръщеното изражение на доктора, когато отказа да приеме предложението му. Това засили страха му, че може би не е постъпил правилно, че е взел обратното решение на това, което би избрал един разумен човек. Той често изпитваше трудности да определи най-доброто за себе си, онова, което всички знаеха, че е по-изгодно. Да вземе решението, за което и баща му, и Джил биха казали: „Дяволски умен избор, момче.“

Предполагаше, че в някои отношения отказът му от парите е глупава постъпка, но когато си представи как взима чека, сгъва го и се прибира вкъщи… не, не, не можеше да го направи. Можеше Господ да не го е дарил като Емил с уникално обоняние, но Трентън Хек чувстваше, че ако изобщо има някаква цел в живота си, то тя е да следва кучето си сред пущинака точно както сега. Дори да не хване Хрубек тази нощ, дори да не го зърне нито веднъж, тук той щеше да се чувства много по-добре, отколкото седнал пред телевизора с бира в ръка.

Тревогите на Хек за това, че бе отхвърлил предложението на Колер, бяха свързани с нещо съвсем различно и вероятно много по-опасно. Ако целта му наистина бе да залови Хрубек, преди да нарани някого, защо просто не се обади на Хавършам и не му каже, че преследваният е променил посоката? В момента Хек се намираше в Гъндърсън и скоро щеше да стигне Клъвъртън. И в двете градчета имаше полицейски управления и въпреки бурята все щеше да има няколко свободни човека, за да организират хайка. Да се обади на Хавършам, бе най-правилното в случая и носеше най-малко рискове за всички.