Джефри Дийвър - Милост

— Ще облепя западните прозорци в хола — заяви Порша. — Там ударът ще е най-силен.

— Права си. Съвсем ги бяхме забравили. Благодаря. Когато сестра й излезе, Лиз се обърна към лекаря:

— Нямам много време. Веднага щом свършим тук, отиваме на хотел до утре сутринта. Заради Хрубек — поясни накрая.

Това беше моментът да й обясни, че няма от какво да се тревожи, че беглецът е безобиден като невръстно кученце. Реши да си го спести. Вместо това каза:

— Идеята не е лоша.

От друга страна, той не изглеждаше чак толкова разтревожен, че да настоява да зарежат къщата веднага и да бягат.

— Знаят ли къде е?

— Не точно.

— Но все пак той е тръгнал в обратна посока, нали? На изток.

— Преди известно време видях един от преследвачите му. Все още се намира на изток от болницата. Изглежда, че отначало е тръгнал натам, но след това се е насочил в обратната посока.

— На запад ли идва?

— Бих казал, че по-скоро обикаля в кръг. Той не е толкова малоумен, колкото го смятат някои, но все пак се съмнявам, че е способен да стигне чак дотук.

— С какво точно мога да ви помогна, докторе? До двайсет минути имам намерение вече да не съм тук.

— Тревожа се за Майкъл. Искам да го намеря преди полицията. Малко хора умеят да се оправят с пациент като него. Има опасност да нарани себе си или друг човек, ако се опитат да го арестуват като обикновен престъпник.

— Е, какво мога да сторя в случая аз?

— Разбрах, че неотдавна ви е изпратил някакво писмо.

— През септември.

— Свързано ли е с… инцидента през май?

— Не изглежда свързано с нищо. Напълно несвързано е.

Колер вдигна очи и се взря в нея.

— Госпожо Ачисън, трябва да науча всичко за „Индиан Лийп“. Ще ми помогнете ли?

Върху плота до умивалника се виждаха шест големи мокри петна. Лиз взе гъбичка и ги избърса.

— Виждате ли, аз съм лекуващият психиатър на Майкъл. Честно казано обаче, нямам ни най-малка представа какво става в главата му тази нощ. Случилото се през май е много… значимо за живота му.

— Значимо? — повтори тя, сякаш възмутена от този израз.

— Нямам намерение да омаловажавам трагедията.

— Добре, какво точно мога да ви кажа аз?

— Чел съм репортажите в няколко вестника. Имам няколко документа. Болницата в Марсден обаче буквално няма нищо. Не разполагат почти с никаква информация. Нямам дори стенограмите от процеса.

Това й се стори пълна бюрократична глупост и тя сподели мнението си.

— Стенограмите струват по два долара на страница — обясни той. — За тези на Майкъл трябва да дадем шест хиляди. Щатът не може да си го позволи.

— Не изглежда разумно да се харчат пари по такъв начин.

Той кимна.

— Наистина не мисля, че имаме време. — Тя посочи навън. — Със сестра ми сме резервирали стаи. И тази буря…

— Няма да ви бавя много.

Той сключи пръстите на двете си ръце и Лиз си представи как хилавият тийнейджър Ричард Колер кани някое красиво момиче на танц.

— Всъщност предпочитам да не говоря за това.

— Да, разбирам… — Колер замълча, сякаш я изучаваше. — Трябва обаче да ме разберете и вие. Много е важно да го намеря бързо. Ако влезе в нечия къща… Ако се уплаши… Има опасност някой да пострада. Неволно.

Лиз стоеше мълчаливо и съзерцаваше червенокафявите плочки на пода.

— Точно затова толкова бързам да го намеря. За да го върна преди да е станало… нещастие. И трябва да ви кажа, че наистина има вероятност да е тръгнал насам. Много малка, но я има. Ако ми помогнете, може би ще успея да го предотвратя.

След дълго мълчание Лиз попита:

— Сметана, захар?

Колер примигна.

— През последната минута погледнахте три пъти към кафеварката.

Той се засмя:

— Опитвам всичко, за да остана буден.

— Ще ви отделя двайсет минути докторе. Нито секунда повече.

— Много ви благодаря.

Тя пристъпи към шкафа.

— Надявам се да не ви притеснявам. — Той хвърли жаден поглед на кафеварката.

— Може ли един въпрос?

— Казвайте.

— Можете ли да заспите в момента?

— Моля?

— Ако си бяхте у дома, щяхте ли да сте в състояние да заспите?

— У дома ли? Да. Също и в колата си. И във вашия двор. И на пода на кухнята ви. Навсякъде.

Тя поклати глава, сякаш е чула нещо невероятно, и загледа как каната се пълни с течност. Реши и тя да си налее една чаша.

— Аз не мога да заспя преди единайсет часа утре вечер — сподели, — каквото и да се случи тази нощ.

— От безсъние ли страдате?

Тя обясни, че е пробвала какво ли не.

— Топло мляко, горещи вани, студени душове, хипноза, самохипноза, валериан, биотокове, лекарства. Опитвала съм всичко, за което се сетите.