— Аз работя много със сънищата на хората, но никога не съм се сблъсквал със смущения в съня.
Тя наля мляко в кафето си. Колер го предпочете черно.
— Елате тук — предложи тя.
Взеха чашите си и влязоха в оранжерията, в чийто далечен край имаше малка ниша. Когато седнаха в дълбоките кресла от ковано желязо, лекарят огледа помещението и я поздрави за подредеността и чистотата. Това показваше, че психиатърът не разбира нищо и не се интересува от цветя. Той седеше със събрани крака, приведен напред, и така изглеждаше още по-дребен. Отпи голяма глътка кафе и Лиз веднага разбра, че е свикнал да се храни набързо и сам. Сетне той остави чашата и извади от джоба на сакото си златна писалка.
— Значи, нямате никаква представа накъде е тръгнал тази нощ? — попита Лиз.
— Не. Той също може да не съзнава. Това е особеното при Майкъл: човек не може да приема думите му буквално. За да ги разберете, трябва да търсите в тях скрит смисъл. В онази бележка, която ви е изпратил например, има ли някои главни букви?
— Да. Това е едно от най-странните неща в писмото.
— Майкъл има навика да го прави. Той вижда връзки между предметите, които не съществуват за нас. Може ли да го погледна?
Тя намери писмото в кухнята и се върна. Колер се беше изправил и държеше малка керамична рамка със снимка.
— Сигурно е на баща ви.
— Казвали са ми, че приличам на него.
— В известна степен. Да. В очите и брадичката. Бил е, предполагам… професор?
— Нещо повече от обикновен учен.
Снимката беше правена два дни след завръщането на баща й от Херес и на нея Андрю л’Оберже се качваше в някакъв кадилак отново на път за летището. Малката Лиз бе натиснала копчето на фотоапарата, застанала до надутия корем на майка си, в който сестра й все още плуваше в зародишна течност, без да подозира за тъжната раздяла.
— Беше бизнесмен — добави тя, — но всъщност мечтата му бе да преподава. Често говореше за това. Сигурно щеше да стане блестящ учен.
— Вие учен ли сте?
— Учителка по английски. А вие? Както разбирам, медицината ви е генетично заложена.
— О, така е. Баща ми беше лекар. — Колер се засмя. — Разбира се, искаше да се занимавам с история на изкуството. Това беше неговата мечта. След това се съгласи да запиша медицина, но при условие, че специализирам хирургия.
— Само че това не беше за вас, така ли?
— Не. Исках да стана психиатър. Борих се със зъби и нокти. Той заплаши, че ако избера тази професия, тя ще ме съсипе, ще ме направи просяк, ще ме подлуди и ще ме убие.
— Значи и той е бил психиатър.
— Да.
— Професията уби ли го?
— Не. Пенсионер е във Флорида.
— Няма да коментирам — усмихна се Лиз. — Защо?
— Защо какво?
— Защо психиатрия?
— Исках да работя с шизофреници.
— Струва ми се, че щяхте да печелите повече, ако провеждахте сеанси на богаташи. Защо специализирахте това?
Той отново се усмихна:
— Всъщност майка ми беше болна от шизофрения. Това ли е писмото?
Той взе листа с късите си и деликатни като на жена пръсти и бързо го прочете.
— Погледнете това: … е много важнО. тУк Ме тОРмозят и за мЕН разпространяват лБжи. за Мен … Разбирате ли какво иска да каже?
— Не.
— Вижте само главните букви. О, УМОРЕН СЪМ . Закодираното послание я накара да потрепери.
— В думите на Майкъл има много нива на значение. „Реванш“ съдържа думата „Ева“. — Той разгледа внимателно писмото. — „Реванш“, „Ева“, „предателства“.
Поклати глава, остави писмото и вдигна хладните си очи към нея. Тя изведнъж се почувства неловко.
— Разкажете ми сега за „Индиан Лийп“.
* * *
На североизток от Риджтън шосе № 236 се вие бавно през най-хубавите и най-грозните части на щата: живописни краварници и конюшни, сетне малки красиви горички и накрая — наредени едно до друго градчета с изоставени фабрики, собственост на банки, които не могат да ги разрушат. Точно в покрайнините на едно такова запустяло градче, Пикфорд, се простират двеста декара, покрити със скали и борова гора.
Природният парк „Индиан Лийп“ се пресича от S-образен каньон, който започва от паркинга край шосе № 116 и стига до Роки Пойнт Бийч (Плажа под скалистия връх) — гръмко название за една неголяма сивкава канара на брега на изкуствено езеро. Щатското управление по парковете доста щедро нарича тази скала „пик“, въпреки че е плоско възвишение на не повече от двеста метра надморска височина.
Тези скали имат своите призраци. През 1758 година малка група мохикани, обградени от тази страна на планината, предпочели да скочат в пропастта, вместо да бъдат заловени от пекуотите. Жените хвърляли пищящите си деца, после ги последвали заедно с мъжете си. Лиз все още си спомняше грозната илюстрация в учебника за пети клас, изобразяваща индианка, която повече приличаше на Вероника Лейк, отколкото на принцеса на Мохиканската конфедерация, протегнала ръце към обляното си в сълзи дете. При първото си идване на това място хилавата и бледа млада Лиз едва не се разплака, докато обхождаше тези пътеки. Представяше си ужасната трагедия — цели семейства намерили смъртта си в пропастта. Дори сега, трийсет години по-късно, тя отново изпита същия ужас.
Читать дальше