Джефри Дийвър - Милост

Лиз видяла за последен път Клер в началото на каньона на около петстотин метра от тях. След това момичето изчезнало.

— И изведнъж си казах — сподели Лиз пред Колер: — „Къде са всички? Какво става?“ Разтревожих се. Взех чантичката си и тръгнах към мястото, където се беше изгубила Клер.

Сетне забелязала нещо цветно напред. Сторило й се, че това са жълтите панталонки на Клер. Оставила Дороти сама и тръгнала бързо през каньона. Била навлязла може би стотина метра в пролома, когато забелязала кръв.

— Кръв ли?

Точно пред една пещера. Входът й бил препречен с верига, но сега стълбът на веригата бил изтръгнат и отместен. Нямала намерение да влиза. Коленичила и надникнала в прохода. Въздухът бил хладен и миришел на мокри камъни, глина и мухъл.

Тогава забелязала сянка над себе си. На броени метри зад нея се появил огромен мъж.

— Майкъл ли? — попита Колер.

Лиз кимна.

Хрубек заревал като звяр. Държал изцапан с кръв камък и крещял: „Sic semper tyrannis!“

Ричард Колер вдигна хилавата си ръка, за да я спре, и за пръв път си записа нещо.

— Не помислихте ли да потърсите охраната на парка? — поинтересува се Колер.

Лиз изведнъж се ядоса. Защо я питаше? Такива въпроси задават адвокатите и полицаите. „Не съм ли помислила да потърся охраната? О, за Бога, нима, ако можехме, нямаше да постъпваме винаги различно? Нямаше ли да изживеем живота си по съвършено друг начин? Нали точно затова времето не може да се върне — за да запазим здравия си разум.“

— Помислих, да. Но не знам, просто изпаднах в паника. Вмъкнах се в пещерата.

Вътре не било съвсем тъмно, тъй като от дупките в тавана прониквала светлина.

Стените били отвесни, от тавана висели сталактити. Задъхана и уплашена, Лиз се подпряла на стената, за да запази равновесие. В пещерата отекнал писък. Сякаш някой свирел на тръстикова свирка. Било ужасно! Тя погледнала в краката си и видяла още кръв.

Тогава Хрубек се вмъкнал през входа на пещерата. Лиз се втурнала навътре. Нямала представа къде отива, просто бягала. Навлязла в дълга галерия. Височината й била около два метра. Хрубек бил зад нея. Тя забелязала, че галерията постепенно се стеснява. Височината намаляла вече на метър и половина и се наложило да тича приведена. След това таванът се снижил на метър и скоро била принудена да пълзи.

По-нататък галерията се снижавала още, но от другата страна на една много тясна пролука изглеждала по-широка и по-светла. Да избяга оттам обаче означавало да пропълзи през пространство не по-високо от двайсет и пет сантиметра. А Хрубек бил точно зад нея.

— Мисълта да остана толкова гола и беззащитна с него — бях само по бански, ме ужасяваше. Обърнах се наляво и пропълзях през една по-широка пролука.

Там царяла непрогледна тъмнина, но тя почувствала студено течение и предположила, че вътре е по-широко. Влязла пипнешком. Назад можела да види входа — бил малко по-светъл от околните стени. Бавно се затъмнил, сетне отново просветлял и тя чула леко съскане. Той бил в малкото помещение с нея. Тя легнала на земята и прехапала устни, за да не заплаче.

— Човек няма представа какво представлява звукът, докато не попадне на такова място. Бях сигурна, че биенето на сърцето ми ще ме издаде. Струваше ми се, че чувам как сълзите ми падат по пода на пещерата.

През цялото време Хрубек се движел около нея. Минал на метър. Сетне спрял, подушил въздуха и промърморил: „Тук има жена. Подушвам катеричката й.“

Лиз побягнала. Не можела да издържа повече.

— Измъкнах се през пролуката и запълзях по тесния коридор, от който бях дошла. Бях решила, че съм се измъкнала, само че съм завила в грешна посока.

В определено отношение това било добре. Там светлината била по-силна, а таванът — по-висок. Тя видяла фасове и празни бирени кутии, което я навело на мисълта, че е близо до изхода. Продължила към светлината.

— Тогава почувствах хладно течение и чух ромон на вода. Затичах се натам колкото ми държаха краката. Сетне завих зад един ъгъл. И там намерих трупа. — Тя се загледа през замъглените прозорци към двора, където сега бушуваше поривист вятър. — Отначало не го познах. Имаше прекалено много кръв.

Робърт Джилеспи лежал на пода на пещерата.

— Беше сгърчен като парцалена кукла и имаше голяма дупка в главата. Но беше жив.

Тя хванала ръката на Робърт и се навела над него, започнала да му повтаря да не спира да диша. Обещала му да потърси помощ. Тогава обаче чула стъпки. Хрубек стоял на три метра от тях. Хилел се цинично, мърморел нещо.