Джефри Дийвър - Милост

Пред постройката, близо до една от колонките забеляза полупразна кутия с понички. Изглеждаше твърде подозрително, сякаш е поставена там, за да подмами преследвачите. Затова Оуен много внимателно заобиколи от задната страна на сградата. Да, стъклото на вратата бе счупено и резето бе дръпнато. Той си пое бавно въздух, за да се успокои. Отвори бързо, за да не изскърцат пантите, влезе и веднага се отдръпна от входа.

Остана неподвижно и изчака очите му да свикнат с тъмнината. Стоеше с отворена уста — войнишки трик, за да не се издаде с някое силно вдишване, ако го изненадат. След като не чу нищо в продължение на пет минути, той се запромъква между рафтовете с авточасти и мазни картонени кутии.

Оуен обиколи задното помещение на магазина и не откри никакви следи от присъствието на Хрубек. През отворената врата и прозорците от другата страна се виждаше шосето. Някаква кола мина и всичко наоколо се окъпа в светлина. Хиляди сенки притичаха отляво надясно, сляха се и помещението отново потъна в мрак. Фаровете го бяха заслепили и той изчака, докато отново нагоди зрението си.

Откри още една празна кутия от понички, по пода бяха посипани пудра захар и канела. Той се промъкна към тесния вход за главното помещение на магазина. Спря рязко и се вслуша в далечно бръмчене. То се усили. Паркингът навън се озари от светлина, бензиновите колонки се очертаха като тъмни силуети. Един камион премина с трясък.

Оуен притвори очи.

И тогава почувства някакво движение. Отвори уплашено очи и се взря в тъмния силует, който изскочи през вратата. Преди нападателят да го сграбчи, той отскочи назад. Само че не прецени разстоянието и се препъна в една метална масичка, падна назад и изпусна револвера. Главата му се удари в стоманения ръб и той се просна зашеметен на бетона, докато сянката на нападателя изпълваше касата на вратата.

Лъскавият джип стоеше като скъпоценен камък в двора.

— Това ще ме закара до Риджтън за нула време. Няма спор, за нула време.

„О, красиви джипе, мога да седя на седалката ти, докато дъщерята на свещеника седи върху члена ми…“

От старата бензиностанция Хрубек бе продължил с велосипеда по пътя, по който беше изчезнал джипът с жената и момичето. Не видя светлини и предположи, че къщата им е на около километър от шосето. Продължи бавно отстрани на пътя, като спря на едно място, за да извади последния капан от брезентовата раница и да го заложи във високата трева. Сетне тръгна пак, с велосипеда на гръб, замислен: „Уха, какъв джип! Защо да педал-ирам с този велоси-педал, защо да си губя времето с това педалско занимание, като мога да карам джип?“

Спря, хвана задното колело с две ръце и разкърши рамене. Завъртя се два пъти като дискохвъргач и запрати велосипеда високо във въздуха; той падна в тревите на десетина метра встрани. Хрубек остана разочарован, че возилото не избухна, въпреки че не виждаше причина да стане така. Продължи по пътя, замислен не толкова за джипа, колкото за красивата коса на жената. Това привличаше най-много вниманието му. Тя сигурно имаше гърди, сигурно имаше катеричка, очите й сигурно бяха гримирани. Ала косата й бе това, което го очароваше. Напомняше му за неговата коса, преди да я остриже. Кога го беше направил? Тази нощ? Не, миналата година. И защо? Не си спомняше. Вероятно заради микрофоните.

Хрубек бе изминал осемстотин метра, преди да стигне мястото, където стоеше сега — алеята пред къщата.

— Сега умната — каза си сериозно.

С това имаше предвид: „Тук сигурно има мъж.“ Жена с такава мека коса и толкова деликатно лице не можеше да живее сама. Сигурно бе омъжена за едър мъж с хладни очи — конспиратор, като онзи куц шибаняк с кучето.

Той се приведе и се приближи, скри се в един хвойнов храст и дрехите му се намокриха от росата. Огледа старата триетажна къща. От прозорците струеше златиста светлина, градинката бе засадена с индианска царевица и дебели тикви върху подпори. Самата къща беше здрава, симетрична, с гладки стени, като от детска книжка, с изсъхнал цветен венец над вратата.

Той се обърна и огледа лъскавия джип до постройката. До него имаше жълт спортен мотоциклет. Хрубек смътно си спомняше как на няколко пъти е карал мотоциклет в колежа и колко възбуждащо и едновременно с това страшно бе усещането. Мотоциклетът изглеждаше много хубав, ярък и мощен, но джипът го привличаше повече.

Хрубек се приближи до къщата и надникна през един прозорец. Допря устни до перваза и почувства горчивия вкус на боята. През дебелото стъкло се виждаше кухнята. Ето я! Жената с красивата коса. Да, наистина беше красива. По-красива, отколкото му се беше сторила на бензиностанцията. Носеше тесни дънки и бяла копринена блуза… Косата се спускаше върху раменете й — буйна, мека, руса коса. Дъщерята беше по-пълничка и носеше дебел анцуг с дълги ръкави, които скриваха дланите й. В стаята имаше и трета жена, мургава и мрачна. Хрубек не я хареса. Жените се скриха от погледа му за момент. Вратата на кухнята се отвори. Майката и дъщерята изнасяха някакви кашони от къщата.