Джефри Дийвър - Милост

Колер кимна с разбиране и се усмихна:

— Изгубили сте двама приятели. Това е ужасно. Не знаех за смъртта на момичето.

Лиз дълго време мълча, накрая рече:

— Не, не беше отразено в новините около процеса. Смъртта й бе сметната за нещастен случай.

— Мога ли да попитам…

Лиз го изгледа въпросително.

— Чухте ли някакви викове за помощ?

— В какъв смисъл?

— Мисля си за Клер. Преди да видите Майкъл и да се вмъкнете в пещерата, чухте ли я да вика?

Когато Лиз не отговори, Колер добави:

— Просто ми се струва, че ако Майкъл я е подгонил… имам предвид, той нали я е гонил?

Лиз не можеше да се досети за целта на въпроса му. След малко отговори:

— Не чух нищо. Никакви писъци.

— Защо изобщо е влязла в пещерата?

— Не знам.

— Странно е, не мислите ли? Не ви ли се струва, че ако Майкъл я беше подгонил, тя щеше да продължи напред в каньона? Последното място, където аз бих искал да остана насаме с такъв човек, е пещера.

Лиз продължи да упорства:

— Не мога да говоря от нейно име.

— Просто се чудя, Замислихте ли се за това по-късно? Млада жена, подгонена от огромен мъж като Майкъл. Би трябвало да вика за помощ.

— Може да е викала. Може да не съм я чула. Всъщност…

— Това е било близо до мястото, където сте я търсили, нали? — настоя Колер. — Както го описвате…

— Близо беше до мястото, където бях аз, да, но… — Лиз се почувства като на кръстосан разпит и се постара да запази спокойствие. — Не знам. Може би просто не съм чула нищо. Може да е викала, не си спомням. Възможно е, нали?

— О, със сигурност. Посттравматичен стрес. Много е възможно.

— Ами, това е в такъв случай.

Колер каза нещо, може би като извинение, но Лиз не го чу. Мислеше си за Клер. За бедната Клер. И си представи светлите й очи, разпиляната по раменете й коса, бледите й устни, нуждаещи се от червило, което бе твърде срамежлива да използва.

Тя бе скърбила за Робърт, да, но смъртта на момичето я беше покрусила много повече. Не бе предполагала, че може да изпитва такава привързаност към една млада девойка. Лиз винаги се беше чувствала малко неловко сред деца, дори сред учениците си. Рядко размишляваше върху това и предпочиташе да мисли за бездетието си като за стечение на обстоятелствата. Всъщност тя не желаеше да има деца. Не можеше да си представи семейство Ачисън на пикник, мрачния Оуен с бебе в ръцете, самата тя — да приготвя детска кашичка. Къпане. Колички. Детски консултации. Смущаващи разговори за важните неща от живота…

По отношение на Клер обаче Лиз се чувстваше различно. Сама търсеше компанията й. Лиз гледаше на нея от висотата на годините си и виждаше в очите и в поведението на ученичката си едно слабо, срамежливо момиче от друго, отдавна отминало време. Дете, чийто баща бе едновременно нежен и жесток и чиято майка се престрашаваше да й обръща внимание само в отсъствието на мъжа си. Лиз не можеше да остане глуха за скритите молби за помощ — както когато момичето останеше след часовете с разумни, но и добре премислени въпроси за якобинския театър или (прекалено случайно) се озоваваше на разходка пред учителката си на пустия речен бряг близо до училището.

Лиз още си представяше лицето на Клер, когато осъзна, че психиатърът й е задал въпрос. Той се интересуваше от процеса.

— Процеса ли? — попита тихо тя. — Ами, отидох в съда рано…

— Сама?

— Отказах Оуен да ме придружи. Трудно е да го обясня, но исках да запазя случилото се в „Индиан Лийп“ колкото се може по-далеч от дома. Оуен прекара деня с Дороти. В крайна сметка тя бе вдовицата. Нуждаеше се от утешение повече от мен.

В съдебната зала за пръв път видяла Хрубек пет и половина седмици след убийството. Изглеждал по-дребен, отколкото си го спомняла. Бил блед, с болнав вид. Той се взрял в нея с присвити очи и устата му се разкривила в зловеща усмивка. Когато слизала към долните скамейки, Лиз се опитала да гледа към прокурора, млада жена с буйна коса. Тя я подготвяла цяла седмица за свидетелстването. Лиз седнала зад нея, изцяло пред погледа на Хрубек. Той вдигнал стегнатите си с белезници ръце колкото можел напред, втренчил се в нея и безмълвно задвижил устни.

— Боже мой, беше страшно!

— Това е просто дискинезия — обясни Колер. — Причинява се от лекарствените средства.

— Каквото и да е, беше страшно. Когато заговори, едва не получих удар. Скочи и каза: „Конспирация!“ и „Реванш“ или нещо подобно. Не си спомням точно.

Очевидно тези избухвания не били нещо ново, защото всички, включително съдията, се направили, че не го чуват. Когато минала покрай него, той станал съвършено спокоен и я попитал непринудено дали знае къде е бил в 22.30 часа на четиринайсети април.