Джефри Дийвър - Милост

— И моя. А сега щя я загубя. По дяволите. Защо ме подлъгахте така?

Колер изобщо не се интересуваше за работното място на Лоу. От потвърждението на предчувствието му го полазиха тръпки. В последната сесия преди бягството Хрубек го беше гледал в очите и го бе излъгал за торазина. Беше твърдял, че си е взимал всички лекарства и тази доза му действа добре. Три хиляди милиграма! Пациентът бе спрял да ги взима и беше излъгал, и то много убедително. За разлика от психопатите шизофрениците рядко лъжат толкова умело.

— Трябва да ти е чиста съвестта, Стю. Хрубек е бомба със закъснител. Адлър не го съзнава. А дори да го знае, не го е грижа. — Колер добави: — Ти познаваш Майкъл по-добре от повечето лекари в Марсден. Трябва да ми помогнеш.

— Трябва да си запазя работата, това трябва да направя. Печеля по двайсет и една хиляди годишно, а харча по двайсет и две. Адлър ще ми резне главата и само за това, което вече ви казах.

— Рон Адлър не е Господ.

— Нищо повече няма да ви кажа.

— Добре, Стюард, ще ми помогнеш ли, или да се обадя по телефона?

— Мамка му.

Една кутия бира излетя от голямата ръка на санитаря и се удари в сивата стена, сетне, пръскайки пяна, се изтъркаля по стария килим. Изведнъж Стюарт Лоу сметна за крайно наложително да подсили огъня. Скочи и пъхна три цепеници в камината, Лоу се върна на дивана и мълчаливо седя известно време. Колер сметна, че това е признак, че приема сделката, въпреки че в случая за сделка и дума не можеше да става. Накрая, като знак за поражението на Лоу, телевизорът изщрака и изгасна.

— Събирал ли е торазина, или го е хвърлял в мивката? Имаш ли представа?

— Намерихме го. Събирал го е.

— Колко?

— За пет дни — отвърна пораженчески Лоу. — По три хиляди и двеста на ден. Сега тече шестият.

— Когато го видяхте тази нощ, личеше ли какво е намислил?

— Просто стоеше в храстите и ни гледаше, сякаш се изненадва да ни види. Само че изобщо не беше изненадан.

— Какво искаш да кажеш.

— Нищо — сопна се санитарят. — Нищо не искам да кажа.

— Предай ми точно думите му. Точно.

— Франк не ви ли каза? Вече сте говорили с него.

Лоу погледна изпитателно Колер. Лекарят нямаше друг избор, освен да каже истината:

— Франк все още се възстановява от операцията. Ще излезе от упойка най-рано утре сутринта.

— Боже Господи!

— Какво точно каза Майкъл? Хайде, Стю.

— Нещо за смъртта. Трябвало да се оправи с една смърт. Не знам. Може би е имал предвид погребение или гробище. Бях доста уплашен. Опитвах се да го държа настрана от Франк.

Колер мълчеше и санитарят продължи:

— С гумените палки, дето ни ги дават.

— С палките?

— Опитах. Опитах се да го ударя по главата, но той не чувства болка. Знаете как е.

— Да, това е характерно за Майкъл — съгласи се психиатърът.

Виждаше какъв долен лъжец е Лоу и му беше жал за него; санитарят очевидно бе зарязал партньора си.

— Само това чух. После Майкъл грабна палката и се насочи към мен…

— Кажи сега какво точно ти каза Адлър. Лоу изпухтя отчаяно; накрая каза:

— Да не споменавам за лекарствата. На никого. И искаше да знае дали Майкъл е говорил за онази жена в Риджтън, дето й е изпратил някаква бележка или нещо такова.

— Каква жена.

— Някаква кучка, която свидетелствала срещу него, не знам. Адлър ме попита дали Майкъл е споменал за нея.

— А той спомена ли?

— Не.

— Каква бележка й е изпратил?

— Не знам нищо. Адлър нареди да не говоря и за това.

— Кога й я е изпратил?

— Откъде, по дяволите, да знам?

— Как се казва жената?

— Вие сте решили да ме съсипете тотално, нали? Аз ви загубих пациента и вие искате да ме унищожите. Защо просто не го признаете?

— Как се казва тя, Стю?

— Лиз някоя си. Чакайте. Лиз Ачисън, струва ми се.

— Имаш ли нещо друго да ми кажеш?

— Не.

Лоу отговори прекалено бързо.

Колер продължи да го гледа изпитателно. Накрая санитарят измънка:

— А, и за жицата.

— Каква жица?

— Казах на Адлър и Гримс и те ме накараха да се закълна, че ще мълча като гроб. О, Господи… Какъв ад!

Колер остана неподвижен, без да отмества зачервените си очи от Лоу. Санитарят прошепна, сякаш Роналд Адлър също бе в стаята и подслушваше:

— Ние не паднахме сами.

— Разкажи, Стю. Разкажи.

— Можехме лесно да прескочим дерето. Само че Майкъл беше опънал някаква тел на ръба. Знаеше, че ще го преследваме.

Колер остана втрещен:

— Какво говориш?

— Какво говоря ли? — избухна Лоу. — Не слушате ли? Не слушате ли? Казвам, че пациентът ви може да не си е лапал бонбонките и да е шизофреник, но беше достатъчно хитър, за да ни подмами в онзи капан. И едва не ни пречука, по дяволите.