Джефри Дийвър - Милост

Преди заболяването вдовицата Л’Оберже не можеше да си намери място. Постоянно търсеше някакво бреме. Сега отново бе в стихията си.

Когато си купуваше дрехи, тя не избираше любимите си цветове — бежово, сиво, сивкавожълто, — а предпочиташе пъстротата на цветята, които отглеждаше — червено, яркожълто, смарагдово. Носеше ярки тюрбани, не шалове или перуки, а веднъж — за най-голяма почуда на Лиз — нахълта в отделението за химиотерапия, обръщайки се към младите сестри с думите: „Здравейте, пиленца, посрещнете мамчето!“

Малко преди края настроението й стана мрачно и тя се укроти — най-вече при мисълта (поне така изглеждаше) за наближаващата безславна смърт. Именно в този период тя имаше навика да описва разговорите с мъртвия си съпруг с такива подробности, че Лиз я побиваха тръпки. „Мама само си въобразява“ — опитваше се да убеди себе си и Оуен вечер на терасата.

Разбира се, че си въобразяваше.

Въпреки това разказите на майка й продължаваха да смразяват кръвта й.

Мислеше, че болестта на майка им може би ще сближи двете сестри. Тук обаче се лъжеше. Докато госпожа Л’Оберже бавно гаснеше, Порша прекарваше съвсем малко повече време в Риджтън от обикновено.

Лиз се ядосваше от това пренебрежение и веднъж — когато с майка си отидоха в града за среща в „Слоун Кетъринг“ — реши да се скара със сестра си. Порша обаче го предотврати. Тя подреди едно от помещенията в жилището си като болнична стая и настоя Лиз и Рут да останат при нея за няколко дни. Отмени всичките си ангажименти, взе си неплатен отпуск и дори купи готварска книга за раково болни. Лиз все още си спомняше комичния образ на младата жена, застанала разкрачена и разрошена насред кухнята, ръсейки навсякъде брашно и нарязани зеленчуци, докато търсеше готварските прибори.

Така скарването не се състоя. Въпреки това, след като Рут се прибра у дома, бремето на смъртта отново се стовари върху Лиз. Оттогава обаче бе минало много време и тя беше простила на сестра си. Лиз дори се радваше, че само тя е присъствала на последните мигове на майка им — предпочиташе да не споделя с никого тези моменти. Винаги щеше да помни изненадващата сила, с която майка й хвана ръката й, преди да се пресели в отвъдното. Три последователни стискания като код от морзовата азбука.

Сега Лиз изведнъж установи, че не й достига въздух, че при тези спомени е започнала да работи още по-ожесточено. Тя спря и се облегна върху торбите, натрупани вече по три една върху друга.

Затвори очи за миг и гласът на сестра й я стресна.

— Е. — Порша заби лопатата в пясъка. — Мисля, че е време да попитам. Каква е истинската причина да ме повикаш?

В краката на сестра си Лиз преброи седем торби, готови за натрупване върху дигата. Порша напълни още две и продължи:

— Нямаше нужда да идвам заради прехвърлянето, нали? Можех да участвам и без да напускам града. Така каза Оуен.

— Не си идвала отдавна. Пък и аз не ходя много често в града.

— Ако имаш предвид, че не се виждаме много често, е, това наистина е така. Само че ти си намислила още нещо, нали? Не само да поговориш с малката си сестра.

Лиз не отговори и изчака поредната торба да бъде напълнена с мокър пясък.

— Какво е това — продължи Порша. — Сдобряване ли?

Лиз не обърна внимание на обидно насмешливия й тон.

Хвана торбата, занесе я до дигата и я тръсна отгоре.

— Какво ще кажеш да си починем пет минути? — предложи.

Порша напълни поредната торба, заби лопатата в пясъка и свали ръкавиците си, огледа едно червено петно върху показалеца си. Седна до сестра си върху ниската стеничка.

След малко Лиз добави:

— Смятам да се откажа от преподаването.

Това не изненада особено сестра й:

— Никога не съм те виждала като учителка.

„А като каква точно ме е виждала?“ — запита се Лиз. Тя предполагаше, че Порша си има изградено мнение за кариерата й — а и за целия й живот, — но не можеше да си представи какво може да бъде то.

— Преподавателската работа е добра за мен. Доставя ми удоволствие. Мисля обаче, че е време за промяна.

— Вече си богата жена. Можеш да живееш само от рентата.

— Е, няма да напусна просто така.

— Защо? Стой си вкъщи и се грижи за градината. Гледай телевизия. Има и по-лоши начини да прекараш живота си.

— Знаеш ли разсадника на Лангдел?

— Не. — Младата жена присви очи, поклати глава. — А, чакай, онова място край шосе № 236 ли беше?

— От време на време сме ходили там. С мама. Пускаха ни да поливаме цветята в парниците. Помниш ли?