Джефри Дийвър - Милост

— Мили Боже!

— Когато кръвната му захар достига опасни нива, започват с електрошок за шест месеца. С такъв голям ампераж, че след нея, както се досещаш, той е жив труп.

— Кога било това?

— Няма значение. Малко след като го изключват от контакта, той отива на преглед при главния психиатър и получава нова диагноза. Уебли е в съвършено психическо здраве. И с изключително ясен ум. Доста изненадващо, разбира се, като се има предвид с какви адски смеси го тъпчат. Той е учтив, адекватен, готов да се подложи на нова терапия. Лекарят назначава всякакви възможни изследвания. Уебли се подлага и минава успешно всичките двайсет и пет. Чудотворно изцеление. Случаят е описан в списанието на Американското психиатрично дружество.

— Мога да се досетя какво следва.

— О, нима, Гримс! — Адлър спря развеселения си поглед върху помощника си. — Можеш ли да се досетиш, че след като е освободен, той взима такси до дома на леля си, изнасилва я и я нарязва на парчета, за да търси скрития микрофон, с чиято помощ са събрали доказателства срещу него? Можеш ли да се досетиш, че петнайсетгодишната й дъщеря се прибира точно в разгара на това тършуване и той постъпва по същия начин и с нея? Да се досещаш, че единственото, което спасява осемнайсетгодишния й син, е това, че Уебли заспива сред вътрешностите на момичето? Доста пребледня, Гримс… Нека ти разкажа обаче и края на историята. Това, което е наистина шокиращо: всичко е било планирано. Уебли имал коефициент на интелигентност 146. След като се откачил от лекарствата за промиване на мозъка, той се затворил в библиотеката и научил наизуст всичките двайсет и пет теста, на които трябвало да се яви, и признавам, справил се е отлично.

— Мислите ли, че Хрубек е постъпил по същия начин с Колер? Точно като Уебли?

— Да! Разбира се, че точно това имам предвид! Колер носи цялата отговорност. Пълната отговорност. Смъртта на Калахан и на всички, които ще се простят с живота тази нощ, всичко е по вина на Колер. По негова вина, Пи-тър .

— Да. Разбира се.

— Кажи ми какво мислиш за него.

— Надут долен мръсник.

Адлър остана доволен, че още някой споделя това мнение, но в същото време си спомни колко ненавижда Гримс, че е такъв подлизурко.

— Мисля, че има и още — продължи той. — Защо е толкова заблуден? Колер не е глупав. Каквото и да говори, той не е глупав. Защо?

— Аз всъщност…

— Питър, искам да ми направиш една услуга.

— Вижте, господин директор…

— Да ми свършиш малко детективска работа. Когато наведеше глава да погледне над очилата си, иначе слабият Адлър получаваше заплашителна двойна брадичка.

Тъй като беше късно и му бе писнало от болнични интриги, Питър Гримс реши да бъде искрен:

— Вижте, мисля, че няма да ми е приятно.

— Да ти е „приятно“ ли? — избухна директорът. — Я не ми приказвай тези глупости! Искам да видя страх в очите ти, млади момко. Ти не членуваш в съюза. Ако поискам да ти откъсна топките, ще ги схрускам на момента — и много по-лесно, отколкото мога да изритам онези санитари. Не го забравяй. Слушай сега добре. Искам да поразучиш нещата. Запиши си, ако не можеш да запомниш. Готов ли си? — осведоми се саркастично той, забравяйки за момент, че не говори на прост секретар, а на лекар.

Когато се върна заедно с кучето при спортната кола, Хек бе твърдо убеден, че Хрубек пътува на автостоп с колата на Пътна помощ, отзовала се на сигнала за повредата, или се е качил незабелязано отзад.

Май този път наистина си беше намерил транспорт, помисли си и потрепери от хладния ветрец.

„О, Боже, аз току-що се отказах от почти едногодишна заплата само за да се направя на много справедлив и загрижен за обществото. А ето какво стана. Загубих следата напълно. Какво би направила ти, Джил? Кажи ми, че и ти щеше да му кажеш да си гледа работата.“

Ала не бе така, той го знаеше. На негово място Джил веднага щеше да се затвори вкъщи и да заключи чека на Колер в сейфа си. Досега вече щеше да спи сладко.

С розовата си нощница.

„О, мила…“

Емил изведнъж вдигна глава и подуши въздуха. Обърна се на север към шосе № 236 и се затича натам. Хек го последва, като отпусна каишката.

„Какво става?“

Вятърът подухна отново и Емил продължи да тича.

Хек погледна асфалта и ядосано присви очи.

— По дяволите! За това не се бях сетил. Велосипед!

Хек накара кучето да спре, огледа асфалта и откри следа от колело, водеща с леко криволичене от колата към главното шосе. Беше много широка — велосипедистът сигурно тежеше над сто и двайсет килограма.