Джефри Дийвър - Милост

Същата земя, която след една седмица вече щеше да принадлежи на другиго.

Хек сгъна документа и го пъхна зад една бележка от ветеринарния лекар. Приближи се до големия прозорец, гледащ на запад, откъдето само след няколко часа трябваше да дойде бурята. На път за дома с камиона той бе чул няколко новини за това метеорологично явление. Една от тях гласеше, че смерч поразил парцел с фургони в някакво градче на сто и десет километра на запад. Нямаше загинали, но много хора бяха ранени и имаше значителни щети.

Беше чул новината веднага щом включи радиото си и това му се стори лоша поличба. Запита се дали неговият фургон ще оцелее при такава стихия, после прошепна:

— О, какво значение има, по дяволите?

Взе тиксо и откъсна дълго парче. Залепи го по диагонал на прозореца. Започна да прави другия диагонал, но изведнъж спря и запрати тиксото в другия край на стаята.

Влезе в спалнята и седна върху мекото двойно легло. Представи си как ще обясни цялата история на Джил — отчуждаването, делото, — но често се разсейваше, защото във въображението му бившата му жена бе облечена в яркорозова прозрачна нощница.

Хек продължи да разговаря мислено с нея няколко минути, сетне се почувства глупаво. Легна по гръб, загледа кълбестите облаци и започна друг мълчалив разговор — този път не с Джил, а с баща си, който в момента се намираше на километри оттук и вероятно спеше в огромната колониална къща, която притежаваше от двайсет години, без ипотеки, само негова. Трентън Хек си представяше как му казва: „Само за малко, татко. Може би месец-два. Докато стъпя отново на крака. Старата ми стая е достатъчна. Устройва ме напълно.“

О, тези думи звучаха глупаво. Като извиненията на обирджиите и крадците на коли, които бе залавял на местопрестъплението. И в отговор баща му поглежда над дългия си нос, който Трентън се радваше, че не е наследил, и казва: „Остани колкото искаш, сине“, въпреки че скритото значение на думите му е: „През цялото време си знаех, че няма да се справиш сам. Знам го още от момента, когато се ожени за онази русокоса сексбомба, която няма нищо общо с майка ти, знаех си…“ Старецът никога не беше разказвал на сина си как след уволняването си от металургичния завод през 1959 година е стъпил на крака и е започнал търговия с автомобили, за да си осигури достоен живот въпреки всички трудности… Нямаше нужда, защото тази история се разказваше от други — десетки, стотици пъти — и когато Хек стоеше пред баща си, сякаш не спираше да звучи в ушите му.

„Времената се менят — помисли си Хек. — Аз не съм като теб, татко, толкова е просто.“

Той отпи глътка горчива бира и съжали, че Джил не е с него сега. Представи си как двамата пълнят кашони и планират бъдещото си преместване.

В далечината се чу клаксон на камион и Хек се замисли за самотния козодой от старата песен на Ханк Уилямс.

„О, хайде — помисли си, — кога ще завали?“ Той обожаваше тропането на капките по ламаринения покрив на фургона. Нищо не го приспиваше по-добре от този шум. „Като няма да получа наградата, поне да се наспя.“

Трентън Хек затвори очи и задряма; жалният стон на клаксона проехтя още веднъж в далечината.

Оуен Ачисън познаваше логиката на преследваните животни и разбираше инстинктите, управляващи действията както на жертвата, така и на хищника.

Той можеше да стои неподвижно с часове, нагазил в някое леденостудено блато, толкова тихо, че някоя непредпазлива патица или гъска се подлъгваше да прелети на метри над главата му, за да падне в следващия момент мъртва, поразена от сачмите на пушката му. Умееше да се движи безшумно, почти невидим, да се промъква срещу вятъра към някой нищо неподозиращ елен и без оптически мерник да изпрати куршум право в сърцето му.

Като дете се беше научил да следва лисичите пътеки и да залага капани точно там, където минават бледорижавите животни. Умееше да надушва миризмата им и да забелязва едва различимите им следи сред тревата. Събираше мъртвите им тела и ако някоя успееше да избяга, той я преследваше с километри — не просто да си прибере капана, а да прекрати страданията на животното, за което имаше цяла церемония. Болката според философията на Оуен Ачисън бе слабост, а смъртта — сила.

Беше убивал и хора. Прицелваше се в тях спокойно с черната си М-16, празните гилзи се приземяваха със звън почти едновременно с жертвата. (За него звънът на гилзи бе най-характерният звук на войната, дори по-запомнящ се от самото тракане на автоматите.) Те се втурваха към него като деца, които си играят на война, онези мъже и жени с допотопните им пушкала, и той ги сваляше един след друг, дзън, дзън, дзън.