Джефри Дийвър - Милост

— Извинете.

Двамата мъже се обърнаха. Онзи, който носеше униформа — той сигурно беше капитанът, Хавършам, добрият, — се завъртя. Другият — собственикът на кабинета, около петдесетгодишен мъж с руса коса — изглеждаше, сякаш е успял да отдели само два часа за толкова необходимия му сън. Въпреки това погледът му беше остър и изучаваше изпитателно новодошлия.

Оуен се представи, сетне попита:

— Вие ли сте доктор Адлър?

— Аз — отвърна директорът на болницата. — С какво мога да ви помогна?

Полицаят, по чийто поглед ставаше ясно, че името му говори нещо, огледа дрехите на Оуен.

— Живея в Риджтън. На запад от тук, на около…

— Да. Риджтън. Знам къде е.

— Тук съм заради Майкъл Хрубек.

Адлър се разтревожи:

— Как научихте, че се е отклонил?

— Отклонил ли? — натърти Оуен.

— Ама кой всъщност сте вие?

Полицаят се намеси:

— Съпругата ви ли…

— Да.

Адлър кимна:

— Свидетелката, а? Шерифът се обади за нея преди известно време. За някакво писмо, което Хрубек й изпратил.

Лекарят присви очи, явно се чудеше какви точно главоболия ще му донесе Оуен тази нощ.

— Не сте го хванали още, нали?

— Не съвсем. Наистина няма за какво да се безпокоите.

— Нима? Онова писмо от пациента ви до жена ми беше доста обезпокояващо.

— Е, както, мисля, вече обяснихме… — лекарят се втренчи в Хавършам — … на вашия шериф, Хрубек страда от параноидна шизофрения. Всички писания за тези хора обикновено са пълни глупости. Няма за какво да се безпо…

— Обикновено са глупости. Значи, не винаги, така ли? Разбирам. Не виждате ли поне нещо обезпокоително, при положение че той първо заплашва жена ми в съда, след няколко месеца й изпраща онова писмо, а ето че сега е избягал?

— Това наистина не е ваша работа, господин Ачисън. А в момента сме малко заети…

— Безопасността на жена ми е моя работа. — Оуен погледна лявата ръка на лекаря. — Работата на един мъж е да се грижи за жена си. Вие не се ли грижите за вашата? — Забеляза със задоволство, че Адлър вече започва да изпитва антипатия към него. — Обяснете ми защо отрядът за издирване включва само четири човека.

Директорът на болницата се озъби за миг, сетне го увери:

— Мъжете, които го издирват, са опитни следотърсачи с обучени кучета. Ще свършат повече работа от дузина полицаи.

— Той е в Уотъртаун, нали?

— Бил е там. Изглежда, че се е запътил на север. Със сигурност е тръгнал на север.

Отвън се чуха удари от чук. На влизане Оуен бе видял работници да носят талашитени плоскости към няколко големи витрини, зад които явно имаше барче.

— Видели ли са го изобщо? — осведоми се той.

При тези думи антипатията на лекаря видимо прерасна в омраза. Оуен обаче беше адвокат и бе свикнал с това.

— Не бих казал — отвърна Адлър, — но за малко да го хванат.

Оуен вярваше, че най-важното качество на един мъж е поведението му. С коса или плешив, гладко избръснат или с брада, висок или нисък, когато е прав, мъжът вдъхва респект. Сега той погледна лекаря отвисоко. Адлър може наистина да смяташе Хрубек за безобиден — но, от друга страна, все пак беше тук, в неделя през нощта, изпит като самата смърт, както и офицера от щатската полиция до него.

— В Стинсън ли е избягал? — попита Оуен.

Доктор Адлър впери поглед в тавана. Кимна нервно на Хавършам, който заобиколи бюрото и посочи с капачката на химикалката си точното място на картата:

— Ето защо съпругата ви няма от какво да се тревожи. Преследването се води тук. — Той посочи близо до пресечката на шосета № 236 и 118. — Избягал е…

При тези думи лекарят впи поглед в Хавършам. Капитанът замълча за момент, сетне продължи:

— Отклонил се е тук, точно на границата на Стинсън.

— Как е стигнал до Стинсън?

Адлър побърза да се оправдае:

— Станало е леко объркване. Взели са го в транспортната кола вместо друг пациент.

Хавършам с мъка откъсна поглед от лицето на директора и добави:

— След това избягал на двама санитари тук. В Уотъртаун, тук, помолил един тираджия да го закара до Бостън. А докато е бягал, изгубил карта на Бостън. В момента е по шосе № 118.

— Бостън ли? Каква преднина има?

— Само половин час. И нашите хора напредват бързо. До двайсет минути ще са го заловили.

— Сега, ако ни извините — вметна Адлър, — имаме малко работа.

Оуен с огромно удоволствие за пореден път изгледа лекаря, сетне се обърна към полицая:

— Надявам се, че ще бъдете така добър да държите риджтънския шериф в течение на събитията тук.