— О, много добре. Много хубаво си направила, Лизбоун. И ти, Порша. Нали се пазите от бодлите и осите?
Лицето му оставаше строго, но Лиз вярваше, че долавя радост в гласа му.
— Да, татко.
— И не навлизайте във високите треви. Йоланда грижи ли се за вас? Един счупен крак лесно може да развие гангрена. След това ги отрязват и… край! Пазите ли се от преподобния Далкот? Внимавайте да не ви набута в чувала, че ще ви вкара в Епископалната църква.
— Андрю!
— Пазим се, татко. Той има жълти зъби и смърди.
— Порша!
Когато беше в добро настроение, баща им рецитираше стихове от Робърт Бърнс или Джон Дън:
— „О, любов моя, като червена, червена роза…“
Лиз вярваше, че букетите, които бе подарявала на майка си, са я вдъхновили да направи оранжерията и да започне да се грижи за розите.
Тя мислеше за цветята и когато баща й се ядосаше и неизбежният върбов камшик заиграеше по голите й задни части. Образът на оранжева роза някак си намаляваше болката.
Сега погледна през замъглените прозорци към онова дърво — черна върба, — пожертвало толкова млади клонки, за да бъдат двете сестри възпитани като порядъчни млади жени. Различи само неясен силует, като в сън. Тази сянка обаче не можеше да се сравнява с бедата, надвиснала над имението тази нощ.
Лиз присви очи и погледна зад дървото. Водата бе заела някаква странна форма.
Какво беше това?
Тя излезе и отново се взря в един участък на езерото на стотина метра от къщата. Беше заел форми, които никога досега не бе виждала. Тя си даде сметка, че водата се покачва още и наближава ръба на стария бент. Бялата лодка се беше отвързала и бе отнесена до бетонната стена. Половината от каменистия плаж до бента беше залят. От трийсет години водата никога не се бе покачвала толкова… Бентът! Тази мисъл порази Лиз като плесница. Съвсем го беше забравила. Той, разбира се, се намираше в най-ниската част на имението. Ако езерото прелееше, дворът щеше да се наводни.
Изведнъж тя си спомни малкия шлюз, който се задвижваше от голямо колело. От този отвор водата започваше да изтича в един поток, приток на река Марсден, намираща се на около два километра надолу по течението. Тя си спомни как баща й бе отварял шлюза веднъж при едно внезапно пролетно топене на снеговете. Дали още стоеше и дали работеше?
Лиз се приближи към къщата и извика:
— Порша!
Един прозорец на втория етаж се отвори.
— Отивам на бента.
По-младата жена кимна и погледна небето:
— Тъкмо слушах прогнозата. Очакват най-силната буря от десет години.
Лиз за малко да се пошегува със сестра си, че е избрала най-подходящата нощ да ги посети. Порша затвори прозореца и продължи да облепва стъклата. Лиз слезе внимателно до отводнителния канал, водещ към бента, и продължи в почти пълния мрак покрай каменистото речно корито.
* * *
Двата лабрадора изведнъж заподскачаха възбудено. Следотърсачите измъкнаха едновременно оръжията си, Хек зареди своето. Сетне, също така едновременно, си отдъхнаха — един енот, затлъстял от ровене по бунищата, притича пред тях, концентричните тъмни кръгове на опашката му изчезнаха сред тревата. Подплашеното животно накара Хек да се замисли за бащата на Джил, който бе кмет в едно провинциално градче.
Той накара Емил да седне и зачака нетърпеливо, докато Фенъл успокои кучките и опресни спомените им с гащите на Хрубек. Хек заоглежда безкрайните полета наоколо. Бяха изминали осем километра от бараката, от която Хрубек бе откраднал капаните, и кучетата продължаваха да вървят по пътя. Хек никога не беше преследвал беглец, който да се придържа толкова неотклонно към шосето. Това, което иначе би му се сторило пълна глупост, сега му изглеждаше изключително хитро: като действаше обратно на всички очаквания, Хрубек печелеше време. За миг Хек изпита смътно предчувствие, че дяволски много подценяват този човек. От това го побиха тръпки.
Кучетата на Чарли Фенъл скоро продължиха по следата и мъжете закрачиха бързо по пустото шосе под черното като катран небе. За да разсее тревогата си, Хек се наведе към спътника си и каза:
— Знаеш ли какво предстои тази седмица?
Фенъл изръмжа неразбираемо.
— Денят на свети Хюбърт. И ние ще го празнуваме, Фенъл се изхрачи и плюнката му описа голяма дъга във въздуха, сетне рече:
— Кои „ние“?
— Емил и аз. Свети Хюбърт е закрилник на ловджиите. Породата „Сейнт Хюбърт“… той я е създал…
— Кой?
— Свети Хюбърт. Нали това ти разправям. Бил е монах или нещо подобно. Отглеждал е кучета следотърсачи. — Хек кимна към Емил. — Този момък има по-благородно потекло от моето. В деня на свети Хюбърт се благославят кучетата. Ти не си ли ирландец бе, Чарли? Как може да не знаеш тези неща?
Читать дальше