Джефри Дийвър - Милост

— Проверете навсякъде. Там. Този енот е гризнал дръвцето.

Фенъл насочи фенера си към трупа на животното.

— Мислиш ли, че той го е направил? Защо?

— По дяволите! — прошепна Хек.

Той не гледаше трупа на енота, а тясната греда на тавана, от която висяха няколко капана за животни, без зъби, но големи — с достатъчно силни пружини, за да пречупят врата на лисица, язовец или енот.

Или крака на куче.

Причината за изненадата на Хек не бяха самите капани, а незаетите пирони, където вероятно до неотдавна бяха висели други три. Точно под тях имаше няколко кървави следи.

— Кучките ти изпълняват ли команда „Стой“.

— Не и когато са на следа. А Емил?

— Той реагира бавно, ако миризмата е прясна. Ще се наложи да ги държим изкъсо. По дяволите, ако той навлезе в — висока трева, ще трябва буквално да пълзим. Ще е в Бостън, преди да стигнем границата на окръга.

Върнаха се на шосето и скъсиха ремъците на кучетата. Хек остави пикапа си при крайпътното заведение заедно с третия полицай, който щеше да чака, в случай че Хрубек се върне. Хлапето се присъедини към Хек и Фенъл в патрулната кола с включени само аварийни светлини.

— На средата на шибания път — изсмя се нервно Фенъл. — Тоя наистина е луд, няма спор.

Хек обаче не коментира. Възбудата бе преминала. Играта загрубяваше. Преследваният явно не беше някакъв безмозъчен гигант и Трентън Хек почувства същите студени тръпки, побили го преди четири години в неоновата светлина на онова крайпътно заведение, когато една клонка, разклатена от вятъра, се беше оказала дуло на пушка и когато след проблясването и острото пробождане в крака асфалтът бе посрещнал челото му със страшна сила.

— Мислиш ли, че е взел капаните за кучетата? — промърмори Фенъл. — Никой не би направил такова нещо. Никой не би наранил куче.

Хек се пресегна и хвана дясното ухо на кучето, на което личеше съвършено кръгла дупка 30-и калибър, Фенъл изсумтя в знак на презрение към целия човешки род, а Трентън Хек повтори настоятелно:

— Търси, Емил, търси!

В оранжерията Лиз облепяше с тиксо стъклата, чието поставяне преди двайсет и пет години още помнеше — майка й бе стояла на строежа, без да сваля строгия си поглед от работниците. Мръщеше се често, защото вярваше, че хората няма да посмеят да те измамят, ако им покажеш ясно, че ги подозираш.

Лиз бавно обикаляше просторното помещение, пълно с хибридни чаени рози с всякакви цветове и по-бледи едроцветни, сред които тук-там се червенееше някоя „Джон Армстронг“ или се издигаше някоя жълта „Хай нуун“, виеща се около антична пергола. Имаше и голям храст кичеста бяла „Айсберг“ и „фашън“ с цвят на корал. Хиляда цвята, десет хиляди листенца.

Лиз предпочиташе необичайни оттенъци, ярките цветове, особено при по-нежните цветя.

Сега си спомняше хилядите часове, прекарани тук — като дете заедно с майка си и по-късно, вече сама, — представяше си как подрязва, присажда и премахва слаби издънки. Ръцете й, издрани и зачервени, оголват някоя спяща пъпка и отрязват парченце кора с формата на щитче, а след това го пъхат в Т-образния разрез на стъблото и го увиват стегнато с кълчища.

Докато оглеждаше няколко наскоро присадени по този начин пъпки, тя чу шум зад себе си. Обърна се — Порша ровеше в някакъв кашон на пода. Тя вече не носеше манхатънския си тоалет; явно най-после бе осъзнала, че се намира в страната на „Ел Ел Бийн“ и беше сложила предложените й от сестра й дънки, пуловер и работни ботуши. Лиз се радваше, че е останала, но по-младата жена не очакваше благодарности за това. Тя взе няколко рула тиксо и излезе, като преди това каза:

— Тази проклета къща имала прекалено много прозорци.

Стъпките й отекнаха по стълбището — като на младо момиче, което тича да се обади по телефона.

Лиз внезапно установи, че лампите в оранжерията я дразнят; част от тях бяха включени от Оуен, когато бе търсил брезентовите чували. Сега тя намали светлината. Лиз спазваше денонощния цикъл на растенията — също както тя самата никога не навиваше будилника да звъни, ако не се налага. Вярваше, че ритъмът на телата ни е свързан с пулса на душата. Растенията не се различават от хората и затова освен силните лампи за изкуствена слънчева светлина, използвани при облачни дни, тя бе монтирала и няколко реда матови сини и зелени крушки за нощните часове. Тази светлина позволяваше на цветята й да спят — защото тя вярваше, че и растенията спят, — като в същото време й помагаше да вижда в оранжерията.