Джефри Дийвър - Милост

Оранжерията разполагаше и със система за отопление. Рут л’Оберже беше инсталирала стари радиатори из цялото помещение, но те никога не бяха работили, както трябва. Възрастната жена явно не се интересуваше от съвременна техника и се осланяше на природата и съдбата да решават дали розите й ще се развиват добре, или ще изсъхнат. Това положение не устройваше дъщерята. Все пак, размишляваше Лиз, сега живееха в компютърния век и затова тя бе монтирала управлявана от микропроцесор климатична система, която поддържаше температурата винаги над осемнайсет градуса, дори в най-студените нощи, и задвижваше вентилаторите и сгъваемите затъмнители на покрива (слънцето бе не по-малко опасно от студа).

От едната страна на помещението в сандъчета с пясък имаше отрязани клончета за вкореняване; от другата бяха посадени млади растения, подготвяни да бъдат преместени на постоянни места. В тези участъци от оранжерията пръстта се затопляше от заровени в нея кабели и се напояваше с капкова инсталация. Съседният участък за саксии беше бетониран, а подът на оранжерията — покрит с чакъл, през който се виеше пътечка от плочи (също поставени от Лиз на мястото на бетона). Плочите бяха синьозелени и Лиз ги бе избрала, за да й напомнят за една засега неосъществена мечта — създаването на хибрид „Л’Оберже“ с цветове в същия оттенък. Това беше нейната амбиция — да създаде блестяща синьозелена роза, която да носи името й.

Тази задача бе особено предизвикателство, тъй като всеки твърдеше, че това е невъзможно; колегите й цветари я уверяваха, че този невероятен цвят е непостижим. Освен това тя се противопоставяше на господстващите тенденции. Селекционерите на рози се стремяха да създават сортове с по-силен аромат и устойчиви на заболявания. Цветът и формата обаче бяха най-вълнуващи за Лиз Ачисън. Тя осъзнаваше сложността на такава кръстоска. Макар да беше романтична натура, тя не се обезкуражаваше лесно. Затова прекарваше дълги часове в присаждане и опрашване на няколко сорта жълти рози и синята „Блу Муун“, сякаш постигането на мечтания цвят бе само въпрос на време.

От книгите Лиз беше научила колко велико нещо е въображението и го смяташе за най-скъпия дар от Бога, дори по-ценен от любовта. От цветята бе научила един по-важен урок — за силата на красотата: на набъбващите пъпки, разцъфващите цветове и падащите след това повехнали разноцветни листенца.

За нея розите бяха нещо повече от живи създания; тя ги приемаше като човешки същества.

— Замислете се — обичаше да казва на учениците си, когато ги канеше в оранжерията на неофициални съботни лекции по градинарство. — Вземете историята на розите. Те са били пренесени в Европа и Америка предимно от Изтока. Културата им? Те растат в сложни общества със строга йерархия. Ами религията им? Страдали са в това отношение не по-малко от нас, хората. През ранното християнство са ги изгаряли. И какво е станало после? Папата ги е покръстил. Попитайте сега католиците какво символизира розата. Мария, разбира се. Имам предвид Майката, не куртизанката.

Любовта на Лиз към розите се бе появила още на деветгодишна възраст. Кльощава и висока тогава, тя водеше Порша в огромния двор, където властваше помощничката на майка им. Детегледачката изпращаше момичетата да търсят диви цветя, разбира се, след като ги предупреждаваше да внимават за езерото, змиите, стършелите, пчелите, запустелите кладенци, непознати мъже с бонбони и така нататък. (Всички тези условия бяха по настояване на Андрю л’Оберже: едно тантуресто, безгрижно холандско момиче не би могло да вижда толкова много заплахи в този красив свят.)

След като изрецитираше урока си и наплашеше достатъчно момичетата, Йоланда даваше задачата:

— Лийзбоун, златно цфете. Донесий ми златно цфете.

И децата тръгваха.

— Лийзбоун, сега черфено. Черфено цфете… фнимавай с онова, как се казва, кошер. Поурша, черфено…

Момичетата изтичваха в гората и се връщаха с цветята. След това двете сестри молеха дебеличкото момиче да подреже дръжките и да измие цветята и трите поднасяха произведението си на Рут л’Оберже, която кимваше в знак на одобрение и благодарност. След това подреждаше цветята в ярки букети и украсяваше с тях строгия кабинет, в който прекарваше следобедите си.

Това съчетание от естетика и щедрост очароваше Лиз и тя, твърде стеснителна, за да се похвали, чакаше с нетърпение край масата на вечеря майка й да разкаже на баща й за цветята — или приказливата Порша да му издаде подвизите им през деня. Андрю л’Оберже, който не понасяше религиозните условности, едва изтърпяваше отчета на жена си за поредния ден на благотворителност за „Сейнт Джон“ (това, както често се шегуваше търговецът на алкохол, бе единственият й недостатък). Въпреки това той обикновено изричаше с половин уста похвали към дъщерите си: