Джефри Дийвър - Милост

Сестра й не реагира. Младата жена вдигна рамене, хвърли бегъл поглед на Оуен и излезе.

Шерифът, който не беше чул предложението на Порша, а вероятно и да го беше чул, нямаше да го разбере, затвори телефона.

Обърна се към Оуен:

— Ами… В общи линии, няма от какво да се тревожи.

„Да се тревожи?“ помисли си Лиз. За нея ли говореше? Лицето й пламна и дори консервативният Оуен се размърда неловко при това покровителствено държане от страна на шерифа.

— Казаха, че писмото няма никакъв смисъл. Хрубек е шизофреник, те не са особено добри в общуването. Прекалено са нервни, за да разговарят нормално. Затова пишат дълги писма, които в повечето случаи са безсмислени, и когато отправят някакви заплахи, са твърде страхливи, за да ги изпълнят.

— Ами печатът? — попита настойчиво Лиз. — Глочестър.

— О, това ли? Питах и за него. Възможно е той да го е изпратил. През първата седмица на септември е бил в една тамошна болница за изследвания. Режимът там е доста лек. Може да се е измъкнал и да е изпратил писмото. Както ви казах и преди обаче, тръгнал е на изток, отдалечава се оттук.

Шерифът и Лиз погледнаха Оуен, който, тъй като беше най-едрият и най-важният в стаята, сякаш водеше разговора.

— Ами ако не е тръгнал натам? — попита той.

— По дяволите, Оуен, той се придвижва пеша. Лекарят твърди, че няма начин да шофира. Пък и кой ще качи на стоп такава побъркана горила?

— Просто питам какво ще стане, ако не е тръгнал на изток? Ами ако си промени решението и дойде тук?

— Тук ли?

— Искам охрана.

— Съжалявам, Оуен. Няма начин. При тази…

— Стан, нещата са сериозни.

— … буря, която се задава. Прогнозите обещават истински ураган. А и Фред Бъртхолдър е на легло с грип. Болен като куче. Цялото му семейство се е натръшкало.

— Остави само един човек, докато го хванат.

— Виж, дори щатската полиция изпитва недостиг на хора. Вниманието им е насочено главно към пътищата заради…

— Шибаната буря — завърши гневно Оуен.

Той рядко ругаеше пред непознати, смяташе го за израз на слабост. Лиз остана изненадана от това избухване — не от ругатнята, а от гнева му.

— Трябва да степенуваме нещата. Хайде, не се сърди, Оуен. Ще поддържам връзка с Хавършам. Ако има нещо, веднага ще дойдем.

Оуен отиде при прозореца и погледна към езерото. Запази мълчание, или за да не издава гнева си, или защото мислеше напрегнато.

— Защо не отидете на хотел тази нощ? — предложи шерифът с бодър глас, който подразни Лиз. — Ще си прекарате добре, а и няма да се тревожите за нищо.

— Да си прекараме добре — измърмори тя. — Как не.

— Казвам ви, хора, няма за какво да се тревожите. — Шерифът погледна небето, може би с надеждата внезапен гръм да оправдае заетостта на подчинените му за тази нощ. — Ще следя случая най-внимателно, имайте ми вяра.

Той се усмихна кисело и излезе. Само Лиз му пожела лека вечер.

Оуен крачеше пред прозореца загледан в езерото.

— Мисля, че трябва да го направим — рече делово. — Да отидем на хотел. Ще наемем две стаи в „Марсден ин“. Малка тиха стая със закуска, мизерна (по думите на Оуен), с изсъхнали цветя, евтини мебели, селска украса и ужасяващо реалистични картини на живи коне, мъртви птици и деца от деветнайсети век с премрежени погледи.

— Не е най-доброто скривалище от маниакален убиец, какво ще кажеш?

— Той надали ще намери Риджтън, камо ли хотела, в който ще отседнем… Ако изобщо се е запътил насам. Освен това „Марсден ин“ е само на три километра оттук. Тази нощ нямам желание да се отдалечавам твърде много от къщата.

— Трябва да завършим стената и да облепим цялата оранжерия.

Оуен замълча за момент, сетне разсеяно попита:

— Къде мислиш, че е сега?

— Няма да тръгна, докато не свършим работата. Чувалите, тик…

Очите на Оуен проблеснаха:

— Защо спориш?

Лиз примигна. Беше се научила да понася избухванията му. Знаеше, че гневът му обикновено е насочен към друго нещо. Сега съпругът й бе ядосан, но не на нея, а на шерифа. Тя често му отвръщаше със същия гневен тон, сега обаче не повиши глас.

— Не споря. Съгласна съм за хотела. Няма да тръгна обаче, докато не натрупаме поне още трийсет сантиметра чували.

Той отново се загледа към езерото; Лиз сведе очи към писмото, изглади го, сетне го сгъна. Хартията изшумоля, звук, който по неизвестна причина й напомни за суха кожа. Тя потрепери и хвърли листа върху купчината документи.

Облече якето си. Дали Оуен имаше намерение да спори, или щеше да склони? Не би могла да предвиди реакцията му и стомахът й се сви.