Джефри Дийвър - Милост

— Кафе или чай, Станли?

— Не, благодаря. Казват, че просто скитал наоколо. Избягал е край Стинсън, на петнайсетина километра от болницата.

На около седемдесет километра от дома им, помисли си Лиз. Тази мисъл я поуспокои — както когато ти е пълен резервоарът или имаш двайсет долара в джоба си; — може би не голямо, но все пак някакво успокоение.

— Значи се отдалечава от тук — отбеляза Порша.

— Така изглежда.

Лиз си спомни как лудият скача, как оковите му дрънчат, как изгаря с поглед присъстващите на процеса. И как се обръща към нея: „Лиз-бон, Лиз-бон…“

Тогава това я накара да се разплаче. Спомняше си този кикот като на хиена, кънтящ в съдебната зала. Искаше й се да заплаче и сега. Тя стисна зъби и се обърна към печката, за да налее чаша билков чай. Оуен продължаваше да обстрелва шерифа с гневни въпроси. Колко души го търсят? Имат ли кучета? Въоръжен ли е? Шерифът издържа мъжки този кръстосан разпит, сетне добави:

— Проблемът е, че не му отдават особено значение. Съобщиха го само по бюлетина. Без да обявяват общо издирване. Затова предполагам, че малко или много са го излекували. Може би са му прилагали електрошок. Сега просто се лута наоколо, бързо ще го хванат…

Оуен размаха ръка и понечи да заговори, но Лиз го прекъсна:

— Щом никой не е особено разтревожен, Стан, какво правиш тук?

— Ами, дойдох да попитам дали още пазиш онова писмо. То може да ни подскаже накъде се е запътил.

— Писмо ли? — попита Оуен.

Лиз добре знаеше за какво писмо става дума. То бе първото, за което си помисли, когато чу думата „Марсден“ от шерифа.

— Сега ще го донеса — рече и излезе.

Г-жице Лиз-бон Ачисън,

стоя В тАзи сТАя и не мога да дишаМ и нЕ мога да чувам, държат ме тук Без Оправдание и ме ЛИшават, да, лишават ме от възможност да сторя онова, което ме зове ДЪЛГЪТ. Това е много важнО. тУк Ме тОРмозят и за мЕН разпроСтраняват лЪжи — за Мен във Вашингтон и изцЕлия свят казват, ЧЕ съм опасЕн, но тоВА ИЗПОЛЗВАТ само за предТЕкст и всички им вЯРват. многО Силни са Те и ниЕ трябВА да се боим от тях, защото тЕ са наВсякъде край нАс.

Това е цяла КОНСПИРАЦИЯ. КОН + С + ПИРАТция.

и A3 знам, че ти Си с тях!!!

отмЪщението е Мое, не на ГОСПОД, защото ГОСПОД знае какво съм сторил и нЯма да ми да ДЕ покой, той МЕ стрелЯ в главата ДЕн и нощ!!! Така аз приЕмам съдБата сИ и ти, Нежна крАСавицЕ, трябВА да сториш същото. Ела при мен въВ вечния покой.

нАвсякъдЕ. заВинАги. рЕВАнш. прЕдателстВА.

ЕВА, първата жена.

ЕЛА при МЕН.

За произведението си Майкъл Хрубек бе използвал зелено, черно и синьо мастило, а за нейното име и своя „подпис“ — червено.

Шерифът всмука въздух през стиснатите си бели зъби с дразнещ шум.

— Виждате ли някакъв смисъл? — обърна се той към Оуен.

— Чисти брътвежи — отвърна Лиз.

Съпругът й я погледна, сетне добави:

— Обсъждахме го, когато се получи, но решихме, че са безсмислици.

Лиз преподаваше английски в Риджтънската гимназия.

— Получавала съм доста такива глупости като ученичка — засмя се мрачно тя.

— „Твоят любим“. — Шерифът задържа погледа си върху писмото. — Обратен адрес?

Лиз разрови в папката, където съхраняваше писмото в раздел „Писма и други“. Сега забеляза, че го е сложила точно след „Последни желания и завещания — Оуен и Лиз“. Намери плика. Нямаше обратен адрес. Печатът беше от Глочестър.

— Това е далеч от Марсден — изтъкна тя.

— Изчакайте да се обадя.

Шерифът погледна Оуен и той кимна към телефона.

Лиз се облегна на кухненския плот, отпи глътка шипков чай и си спомни онази гореща септемврийска неделя — тъкмо пресаждаше една лимоненожълта хибридна чаена роза. Потта се стичаше по носа й и я гъделичкаше. Оуен бе работил целия ден и тъкмо се беше върнал. Около шест часа слънцето бе ниско и не печеше силно. Той застана на прага със свити рамене, с лист хартия в ръка. Лиз го погледна, растението се изхлузи между пръстите й и един трън я убоде. Тъй като вниманието й бе привлечено от мрачното изражение на съпруга й, в първия момент не усети болката. Остави храстчето на земята. Оуен й подаде писмото и тя го пое бавно, оставяйки кървав отпечатък върху плика — като старовремски восъчен печат.

Порша го прочете сега. Вдигна рамене и обяви:

— Нося туй-онуй. Ела в стаята ми, ако искаш. Може да те успокои.

Лиз примигна. Само сестра й би й предложила марихуана пред една пета от градското шерифство (на предната броня на патрулната кола имаше лепенка с надпис „Риджтън казва НЕ на дрогата“). Това беше стилната Порша — палава, лукава, извратена. О, Порша — стройната, бледа, приличаща на французойка, с дискмена си и опашката от ухажори с красиви лица. Тя бе принудена да прекара тази вечер на село и сега изпрати на Лиз една от онези до болка познати студени въздушни целувки.