Джефри Дийвър - Милост

Бе облечен както всеки друг ден, когато не беше изключително студено — черна фланелка, работна риза и дънково яке. Къдравата му кестенява коса бе скрита под шапка с емблемата на „Ню Йорк Мете“. Това беше подарък от жена му, която знаеше всички данни от живота на най-добрите бейзболни играчи на „Флъшинг Медоус“ през последните петнайсет години (самата Джил също бе доста добра на игрището), но той изобщо не се интересуваше от този спорт и носеше шапката само защото му беше подарък.

Той се огледа предпазливо и бавно закрачи около прашния паркинг. Погледна пикапа и реши, че е прекалено шумен. Изключи двигателя и фаровете. Обгърнат от мрак, Хек отново закрачи в кръг. Наблизо се чу шумолене. Той веднага позна стъпките на енот. След малко надуши миризмата на скункс, докато зверчето минаваше безшумно зад него. Тези животни не бяха опасни, но той не сваляше ръка от бакелитената дръжка на стария си пистолет, който висеше на още по-стария каубойски кобур.

Небето се покри с облаци. Бурята наближаваше. „Да вали, ако ще — каза си той, — само да остане тихо още няколко часа. Имам нужда от това, Господи!“

Зад него силно изпука клонка и той рязко се обърна; за малко да стреля по една бреза. Малко диви животни се движеха толкова шумно: спомняше си само една среща с огромен лос и друга — с една двуметрова мечка гризли, наблюдаваща го гладно от безопасната си позиция на защитено животно.

„Може би е пиян елен“, помисли си той, за да се развесели.

Хек продължи да крачи. Сетне паркингът се освети и колата пристигна. Спря с леко скърцане на спирачките. Облеченият в сива униформа офицер, изпънат като сержант от новобрански лагер, се приближи до него.

— Дон — поздрави го Хек.

— Трент. Добре, че си свободен. Радвам се да те видя.

— Бурята наближава.

— Този твой Емил може да надуши следа и в ураган.

Хек беше съгласен с Хавършам, но му обясни, че няма намерение да умира от гръм.

— Добре, кой е беглецът.

— Оня психар, когото заловиха на „Индиан Лийп“ пролетта. Помниш ли?

— Кой ще го забрави?

— Напъхал се в чужд чувал. — Хавършам описа бягството.

— Може да е луд, но явно не е глупав.

— Някъде около Стинсън е.

— Доста далеч е стигнал този психар.

— Да. С помощта на момчетата от патологията. Чарли Фенъл идва с двама полицаи. Взел е и кучките.

Кучетата на местната полиция не бяха истински следотърсачи, а от ловна порода — лабрадори — и от време на време губеха следата. Имаха добро обоняние и тъй като бяха кастрирани, не се увъртаха около стълбове и дървета и не се заблуждаваха лесно. Все пак понякога се разсейваха. Емил бе истински следотърсач; когато следваше някаква миризма, можеше да се блъсне в заек и да не му обърне внимание и единственият звук, който издаваше, бе от учестеното му дишане. „Момичетата“, от друга страна, прекарваха повечето време в безсмислено тичане наляво-надясно и весело джафкане. Все пак, когато преследваха опасен престъпник, имаше практика да вземат няколко кучета. Хек попита Хавършам какво ще използват за ориентиране на кучетата.

— Гащите му.

Капитанът му подаде един найлонов плик. Хек имаше доверие на полицая; Хавършам знаеше как да съхранява материалите, за да запазят миризмата си. Със сигурност се беше уверил, че бельото не е прано наскоро и не е докосвано от друг човек. Капитанът добави:

— Гол е, поне така е избягал.

Хек реши, че полицаят се шегува.

— Не, не се шегувам. Едър е, има доста подкожна изолация. Адлър, лекарят от Марсден, ми обясни, че шизофрениците не изпитват студ като нормалните хора. Сетивата им са притъпени. Не чувстват и болка. Можеш да го биеш, а той дори няма да разбере.

— О, това е полезна информация, Дон. Кажи, да не би да може и да лети?

Хавършам се подсмихна, сетне добави:

— Твърдят, че е безобиден. Не бяга за пръв път. Адлър каза, че досега се е измъквал от седем болници. Всеки път са го залавяли. Това е нещо като игра за него. Човекът, който е трябвало да лежи в чувала, се е самоубил.

— Безобиден, а? Не са ли чели за „Индиан Лийп“? — Хек се подсмихна и кимна по посока на Марсден. — Не можеш да разбереш кой е луд и кой не е. — После изведнъж извърна очи. — По телефона спомена петстотин като хонорар. И някаква награда. Десет хиляди. Вярно ли е това, Дон? Десет?

— Напълно. Хонорарът е от моя фонд да външни специалисти. Наградата е от щата. От бюджета на Адлър. Залавянето на този човек е много важно за него.

— Предполагам, че не го е декларирал писмено.