Джефри Дийвър - Милост

— Адлър ли? Не. Залавянето на този момък обаче наистина е много важно за него. Ако го пипнеш, получаваш парите, Трент. И ти си единственият цивилен, който работи по случая. Моите момчета нямат право и на един цент.

— Ще го пипнем.

Капитанът се взря в мрака, сякаш се колебаеше за нещо, накрая рече:

— Трентън. Официално твърдят, че не е опасен, но ще ти доверя нещо. — Хавършам посочи пистолета на кръста на Хек. — Трябва да знаеш… може да е случайност, поне така твърди Адлър, но Хрубек е нападнал двама санитари. Счупил ръката на единия като вейка. Нещастникът можеше да е мъртъв, ако не го бяха открили навреме.

— Добре де, опасен ли е, или не?

— Искам само да ти кажа да си отваряш очите на четири. Това парче какво е?

— Старият ми Р-38.

Хек потупа кобура си; спомняше си до последната подробност деня, в който връчи служебния си глок на същия този човек — без да сваля очи от черния пистолет, с ръкохватката напред, с изваден пълнител, с отворена зарядна камера. Значката и служебната карта го последваха. Хек бе купил униформата си със собствени пари, така че му разрешиха да я задържи, въпреки че го накараха да подпише декларация, че никога няма да я носи на обществени места, и той почервеня от гняв и срам, докато изписваше името си върху документа.

— Все още ли продават патрони за тази вехтория?

— Деветмилиметрови парабелум.

Хавършам пъхна глава през прозореца на пикапа и погали кучето. То остана неподвижно и погледна отегчено прошарената коса на капитана.

— Добре, Емил, покажи какво можеш. Чуваш ли? Помогни ни да хванем този луд. Добро момче, добро момче. — Хавършам се обърна към Хек: — Не е ли добро момче?

И Трентън Хек — който бе осеменявал изкуствено кучки и беше отглеждал кутренца с капачета на очите; който бе изсмуквал змийска отрова от лапите на следотърсачи и беше карал към ветеринарни болници със сто и двайсет километра в час, за да спаси кучета, които могат да бъдат спасени; който беше застрелвал хладнокръвно с куршума на милосърдието кучета, за които няма никаква надежда, и не говореше на кучетата, освен когато им заповядваше, — Трентън Хек просто кимна на капитана и отвърна уклончиво:

— По-добре да тръгваме, преди следата да изстине.

— По дяволите, как е станало? — изръмжа Оуен. — Той е луд. Не може да бяга! Някоя врата ли са забравили отключена?

— Получило се е известно недоразумение. Не дадоха ясно обяснение.

Натрапникът, който бе събудил Лиз, се оказа Станли Уебър, законно избраният шериф на Риджтън. Беше минал, без дори да я забележи, и Порша го заведе до канавката, където работеше Оуен.

Новините бяха далеч по-смущаващи от неочакваното му посещение.

— За Бога, Стан, това е болница за психично болни с криминални прояви. Нямат ли решетки?

Спомняше си го добре: хлътналите очи, кръглото, бузесто, безумно лице, жълтите зъби. Неистовия му вой: „Sic semper tyranis… Лиз-бон… Здравей, Лиз-бон!“

— Това е непростимо — възкликна Оуен.

Крачеше гневно напред-назад. Беше едър мъж, а характерът му понякога плашеше дори Лиз. Шерифът смутено скръсти ръце.

— Кога е станало? — попита Оуен. — Знаят ли накъде се е запътил?

— Преди не повече от два часа. Чух по радиостанцията. — Шерифът посочи служебната си кола, сякаш да отклони гнева на Оуен от себе си. — Разговарях с Дон Хавършам от щатската полиция. Той е способен мъж. Капитан.

— О, капитан! Брей!

Лиз се втренчи в краката на шерифа — с тежките си тъмни обувки той приличаше не толкова на обществен служител, колкото на воин, изпълняващ бойна мисия. Лъхна лек ветрец. От близкото кленово дърва се посипаха десетина листа, сякаш търсеха убежище от наближаващата буря. Лиз потрепери и забеляза, че кухненската врата е отворена. Стана и я затвори.

Изведнъж отекнаха стъпки и тя погледна към вратата на хола.

Порша спря за момент на прага, сетне влезе в кухнята.

Все още носеше тънкото си, секси облекло, едрите й гърди се очертаваха през копринения плат на блузата й. Шерифът й кимна и тя се усмихна равнодушно. Служителят на реда спря поглед на гърдите й. Дискменът на Порша се показваше от джоба на полата й.

Чуваше се тих ритъм.

— Хрубек е избягал — съобщи й Лиз.

— О, не!

Порша извади слушалката от ухото си. Приглушената мелодия на рокпарчето се чуваше вече по-отчетливо.

— Би ли го изключила? — помоли Лиз и сестра й се подчини мълчаливо.

Лиз, Оуен и Порша застанаха в редица, загледани в гладките теракотени плочки. Тази подредба се стори твърде глупава на Лиз и тя наруши „строя“, за да напълни чайника.