Джефри Дийвър - Милост

— Няма да отнеме много време — каза тя предпазливо. Съпругът й мълчеше. — Мислиш ли, че ще успеем да натрупаме достатъчно чували за толкова време?

Оуен най-сетне се обърна и попита какво е казала.

— Ще успеем ли да натрупаме достатъчно чували за един час?

— За час ли? Сигурен съм, че ще успеем. — Безгрижният му тон я изненада. — Пък и не вярвам положението да е толкова сериозно. Нали ги знаеш метеоролозите, все вдигат фалшиви тревоги.

Шофьорът превключи на най-ниската от тринайсетте си скорости и вкара огромния тир в паркинга. Вдигна ръчната спирачка и изключи дизеловия двигател, сетне погледна картата, отдели повече време, отколкото мислеше, че е необходимо за един интелигентен човек като него, за да изчисли, че ще стигне до Бангор преди четири следващия следобед.

Шофьорът беше млад, носеше шапка на „Долфинс“ с козирката назад и маратонки „Найк Пъмпс“. На касетофона въртеше някакъв гръндж запис, а имаше още половин дузина касети с рап и хип-хоп (тайна, която никой негов кръвен роднина не биваше да научава). Слезе, като преди това отдели няколко секунди, за да огледа пъпките по бузата си. Беше изминал половината разстояние до закусвалнята, когато някой извика:

— Хей, шофьоре!

Изведнъж до него изникна огромен мъжага с крака като дънери. Шофьорът спря изненадан, втренчи се в блестящото кръгло лице, в мократа от слюнка брадичка, в очите, възбудени като на дете на бейзболен мач.

— Здрасти — измънка шофьорът.

Мъжагата изведнъж се притесни, сякаш не се сещаше какво да каже.

— Страхотна машина — изтърси, без да поглежда към камиона.

— Ъ… благодаря. Ще ме извиниш ли, скапан съм, трябва да взема някаква кльопачка.

— Кльоп, кльоп. Разбира се. Виж, щастливото число, шест. Едно, две, три, четири, пет… — Мъжагата размаха ръка към колите на паркинга. — Шест.

Намести шапката върху подобната си на топка глава. Беше бръснат и шофьорът се почуди дали не е неонацист.

— Да, щастливо число — съгласи се шофьорът и се изсмя престорено.

— Аха. Само че са седем. — Мъжагата посочи един друг камион, който тъкмо влизаше в паркинга; устата му се изкриви. — Все ще се намери някой гад да развали всичко.

— Е, случва се.

Шофьорът прецени, че може да избяга от мъжагата, но опасението да не стане за смях пред колегите го тревожеше не по-малко от опасността да го пребият.

— Такъв е животът — добави. — Е, хайде сега, лека нощ. И отново тръгна към закусвалнята.

Очите на мъжагата проблеснаха.

— Чакай бе, чакай! На изток ли отиваш, шофьоре? Младият мъж погледна тъмните очи на събеседника си.

— Всъщност не се казвам така — отбеляза предпазливо.

— Аз съм за Бостън. Това е люлката на нашата страна. Наистина трябва да стигна в Бостън.

— Съжалявам, ама не мога да те кача. Работя за…

— Да ме качиш ли? — попита твърде любопитно мъжагата. — Да ме качиш?

— Тъй де, да те взема с камиона? Сещаш ли се? От фирмата ще ме уволнят, ако го направя.

— Що за късмет? Що за късмет?

— Такива са правилата, тъй да се каже.

— Ама аз какво ще правя?

— Не е хубаво да обикаляш по камионите и да молиш да те вземат? — Това не беше въпрос, но шофьорът бе прекалено уплашен, за да прецени с каква интонация да говори. — Можеш да излезеш на пътя и да махаш с вдигнат палец.

— На пътя и с палец.

— Някой все ще те вземе.

— На пътя и с палец. Ще го направя. Мога ли да стигна до Бостън по този начин?

— Ето на онова кръстовище, виждаш ли светлините? Това е шосе № 118, завий наляво, това е север. Така излизаш на междущатското, което ще те закара в Бостън за нула време.

— Благодаря, шофьоре. Господ да те поживи. Значи, на пътя и с палец.

Мъжагата закрачи през паркинга. Шофьорът отправи кратка благодарност към Господ — както за оцеляването си, така и защото имаше какво да разказва на колегите, без дори да се налага да разкрасява историята си.

Питър Гримс се върна в кабинета на директора и седна на един стол. Адлър попита предпазливо:

— Какво направил?

Сякаш продължаваше прекъснат за няколко минути разговор.

— Моля?

Директорът удари по една зелена папка:

— Имам предвид доклада на сестрите. Хрубек имал разрешение да слиза в Отделение С. Имал достъп до района. Просто влязъл в моргата. Така се е озовал там. Просто влязъл в хладилника. О, Питър, Питър, Питър… Това не е добре.

Адлър бе облякъл бежова жилетка, в чийто най-долен илик беше пъхнал кутрето си.

— Открих защо — обяви Гримс. — Участвал е в програмата на Дик Колер.