Джефри Дийвър - Милост

— О, за Бога, не и в дома за адаптация!

— Не. Бил е ограничен на територията на болницата. По трудовата програма. По същата причина е работил и в стопанството. Доене на крави или нещо подобно, предполагам.

Асистентът погледна през тъмния прозорец към мястото, където се намираше стопанството на болницата, управлявано от доброволци и обслужвано от пациенти, разположено на четирийсет декара сред скалистите хълмове.

— Защо не се споменава в досието?

Адлър отново удари папката, сякаш наказваше непослушно куче.

— Мисля, че има и други документи, до които нямаме достъп. Не знам какво е станало с тях. Тук има нещо гнило.

— Управителният съвет ли е препоръчал Хрубек да се включи в програмата? — попита Адлър.

Той самият беше член на управителния съвет и се молеше отговорът да е отрицателен.

— Не.

— А.

— Може би Дик Колер го е пробутал някак си.

— „Пробутал“, а? Тук трябва много добре да си опечем работата, приятелю мой. Какво искаш да кажеш с „пробутал“? Помисли. Помисли внимателно.

— Ами, не знам. Хрубек винаги е бил под внимателно наблюдение. Не е ясно кой е одобрил участието му. Информацията не е точна.

— Значи, може би все пак не е бил „пробутан“. Може би някой идиот тук се е издънил.

Гримс се почуди дали тази обида не се отнася за него. Директорът си пое дълбоко въздух:

— Чакай малко. Колер не е щатен лекар. Има ли кабинет тук?

Гримс остана изненадан, че Адлър не знае.

— Има. Това е част от споразумението с Фремингтън. Ние осигуряваме база за сметка на приходящи специалисти.

— Той не е приходящ специалист.

— В известен смисъл е.

В отсъствието на полицая Гримс беше възвърнал смелостта си.

— Искам да разбереш какво, по дяволите, става тук и да ми докладваш до един час. Кой е дежурният лекар на Отделение Е?

— Не знам със сигурност. Мисля…

— Питър, трябва да разнищим всичко — тросна се Адлър. — Открий кой е и го изпрати да си ходи. Дай му почивка.

— Да. Почивка ли? Сигурен ли сте?

— И да не е казал и думичка на никого… Интересувам се от тази жена… — Адлър потърси едно листче, намери го и го подаде на Гримс. — Хрубек споменавал ли е името й? Някой изобщо да я е споменавал?

Гримс прочете името:

— Госпожа Оуен Ачисън ли? Не. Коя е тя?

— Била е на „Индиан Лийп“. Свидетелствала срещу Хрубек. Твърди, че е получила заплашително писмо от него през септември, докато нашето момче си е играло с кубчета в Глочестър. Шерифът казва, че съпругът й смята, че Хрубек иска да й отмъсти.

— Риджтън — замисли се Гримс. — На шейсет километра на запад оттук. Няма проблем.

— О? — Адлър обърна зачервените си очи към младия лекар. — Добре. Толкова ме успокои. Кажи сега защо смяташ, че няма проблем?

Подчиненият преглътна и отговори:

— Защото повечето шизофреници не могат да изминат самостоятелно и пет километра, камо ли шейсет.

— А — измърмори Адлър с тон на своенравен оксфордски преподавател. — На какви факти базираш тази преценка, Питър?

Гримс се отказа, замълча и прокара пръсти през разрешената си коса.

— Първо — излая Адлър, — какво ще стане, ако не е сам, докторе? Какво, ако има съучастници? И второ, какво ще стане, ако Хрубек не е като повечето шизофреници? Какво ще стане, ако е изключение, докторе? Тръгвай сега. Научи как точно се е измъкнал.

Гримс събра смелост да каже само:

— Слушам.

И то много бързо.

— Ако това… Чакай малко. Ако това… — Шефът размаха ръце, неспособен да намери точна дума за трагедията, до която можеше да се стигне. — Ако това стане проблем…

— Какво?

— Свържи се с Лоу по телефона. Искам да побъбря още малко с него. О, и къде е този Колер?

— Колер ли? Тази нощ трябва да е в дома за адаптация. Всяка неделя спи там.

— Мислиш ли, че тази вечер е дежурен?

— Не. Днес беше тук в четири и половина сутринта и след сутрешната визитация замина направо за дома за адаптация. Още тогава изглеждаше скапан. Сигурен съм, че вече спи.

— Това е добре.

— Да му се обадя ли?

— Да му се обадиш? — Адлър изгледа свирепо асистента си. — Докторе, наистина, това е последният, ама последният човек, който бих искал да знае за случая. Нито думичка пред него._ Нито… думич… ка._

— Просто си помислих…

— Не, нищо не си помислил. Ти изобщо не мислиш. Бога ми, все едно да се обадиш на шибаното агне и да му кажеш: „Изненада. Утре те колим.“

Парата, издигаща се от пластмасовата чашка с кафе, оставяше мъглива елипса от кондензирана влага по вътрешната страна на предното стъкло.