Джефри Дийвър - Милост

— Седни — изкомандва Хек, когато стъпиха на тревата от наветрената страна на колите. — Долу.

Емил се подчини, макар че присъствието на две четирикраки девойки наблизо не убягна от вниманието му.

— Здрасти, Трентън — провикна се един от мъжете.

Беше едър и дебел и сивата му униформа бе опъната до скъсване. Държеше каишките на два млади женски лабрадора, които душеха земята.

— Здравей, Чарли.

— Хей, царят на следотърсачите — обади се един от по-младите полицаи, когото всички наричаха (макар и не в негово присъствие) Хлапето.

Беше с тясно лице, шест години по-млад от Хек, но изглеждаше на петнайсет. Идеята на Трентън за справяне със съкращаването на бюджета включваше уволняването на този младеж и оставянето на самия Хек на работа на три четвърти заплата. Никой обаче не го бе питал и така Хлапето, който имаше с два месеца повече служба от него, все още бе в полицията, докато за последния месец Хек беше изкарал едва осемдесет и седем долара за превозването на стари перални и омекотители за вода до сметището на Хамънд Крийк.

— Здрасти, Емил — каза Хлапето.

Хек му кимна и махна на другия полицай, който също отговори на поздрава. Чарли Фенъл и Хек се приближиха до тъмносивата катафалка, зад която стоеше млад мъж с бледозелен гащеризон.

— Отрядът не може да се нарече многоброен — отбеляза Хек.

Полицаят отговори, че трябва да се радват, че имат и толкова.

— Около полунощ в Общинския културен център има някакъв концерт. Чу ли за това?

— Рокендрол — промърмори Хек.

— Да. Дон изпрати повечето от момчетата там. Миналия път застреляха един.

— Нямат ли си охрана?

— Точно охраната го застреляла.

— Това не е най-подходящият начин да се използват парите на данъкоплатците — да ангажираш цялата полиция за охраната на тълпа келеши, които сякаш нарочно искат да си спукат тъпанчетата.

Фенъл добави, че капитанът отделил доста хора за охрана на пътищата.

— Очаква се силна буря, ще се наложи да пазят гражданите да не излетят. Чух, че имало награда за този психар.

Хек заби поглед в тревата под краката си, не знаеше какво да отговори.

— Слушай — продължи шепнешком Фенъл. — Чух какво е положението, Трентън. Стискам палци да пипнеш тези пари.

— Благодаря, Чарли.

Трентън беше в странни отношения с Чарли Фенъл. Куршумът, оставил гладкия белег в бедрото на Хек, бе минал преди това през гърдите на брата на Чарли, приклекнал зад патрулната кола; полицаят беше загинал на място. Хек предполагаше, че част от кръвта му е попаднала заедно с куршума и в неговото тяло, и това ги правеше кръвни братя с Фенъл. Понякога Трентън си мислеше, че двамата би трябвало да са по-близки. Колкото повече време прекарваха заедно обаче, толкова по-малко общ език намираха. От време на време се уговаряха да отидат заедно на лов или за риба, но тези планове винаги се проваляха. Това носеше облекчение и за двамата.

Хек и Фенъл спряха до комбито на моргата. Трентън вдигна глава и вдиша миризмата на гнили листа, която в такава влажна есенна нощ бе много силна. Подуши още веднъж въздуха и Фенъл го погледна с любопитство.

— Не надушвам дим — обясни той.

— Не. Не се усеща.

— Значи, накъдето и да се е запътил Хрубек, не е към някоя къща, която да подуши.

— Това от Емил ли си го научил?

Хек се обърна към санитаря:

— Какво точно се случи?

Младежът погледна Фенъл, сякаш искаше разрешение да отговори на въпроса на този цивилен. Хек беше свикнал със загубата на авторитета си на пазител на реда. Когато Фенъл изръмжа в съгласие, санитарят обясни за бягството на Хрубек и добави:

— Преследвахме го известно време.

— Преследвали го, а? — не се сдържа Хек. — Е, то и без това не е ваша работа. Не бих ви обвинявал и да се бяхте изнесли на бегом оттук, изплашени до смърт от този луд.

— Да, е, случаят не е такъв. Гонихме го — настоя безсрамно младежът.

— Добре. Да се залавяме за работа.

Хек забеляза, че Фенъл е сложил сбруите на кучките. Това ги дразнеше и объркваше. Ако не се налага да тръгнат веднага по следа, кучетата следотърсачи трябва да носят само обикновени нашийници. Хек едва се сдържа да не го каже на Фенъл. Но всеки работи с животните си, както намери за добре; Трентън Хек вече не беше инструктор по обучение на кучета.

Той извади червените найлонови сбруи и каишка от джоба си. Емил веднага настръхна. Хек му сложи сбруята и уви края на каишката около лявата си китка, обратно на обичайната практика за водене на кучето с дясната; макар упоен с лекарства и с размътено съзнание, този мъжага можеше да е опасен и Трентън искаше дясната му ръка да е свободна, за да може да стреля. След това той извади найлоновия плик от джоба на якето си. Отвори го и измъкна отвътре края на памучните шорти.