Джефри Дийвър - Милост

— Боже! — сбърчи нос Хлапето. — Мръсни гащи.

— Те задържат най-силната миризма — промърмори Хек. — Пробвай.

Поднесе мръсното бельо към младия полицай и той отскочи.

— Трентън, стига! Оня психар се е празнил в тях! Дръж ги настрана!

Чарли Фенъл се засмя. Хек стана сериозен и строго извика на Емил:

— Добре.

Това означаваше, че кучето можеше да стане.

Оставиха Емил и кучките да се подушат. Сетне Хек приближи шортите на Хрубек до земята и остави кучетата да подушат миризмата, която човек би забравил веднага, ако изобщо я усети.

— Търси! — извика Хек. — Търси, Емил!

Трите кучета започнаха да обикалят в кръг, душейки земята.

— Търси, търси.

Кучето тръгна напред, опъна каишката и задърпа Хек след себе си. Другите две го последваха, Фенъл беше едър мъж, но те го повлякоха и той тръгна тромаво до Хек, който едва смогваше да поддържа темпото. Скоро двамата мъже се задъхаха.

Кучките свеждаха носове към асфалта на шосе № 236 почти на едни и същи места. Душеха навсякъде, където Хрубек е стъпвал. Емил следваше миризмата по различен начин: подушваше за няколко секунди земята, сетне вдигаше леко глава и продължаваше напред за известно разстояние. Така действаха опитните кучета следотърсачи — постоянното душене на следата изтощава животното за един-два часа.

Емил изведнъж свърна встрани от пътя, на юг, и продължи през високи треви и храсти, предоставящи достатъчно добро укритие дори за едър мъж като Хрубек.

— О, панорамният път — промърмори Хек. — Хайде, напред.

Фенъл извика на Хлапето и другия полицай:

— Продължавайте по пътя. Ще ви се обадя по радиостанцията, ако имаме нужда от вас. И ако ви извикам, вземете пушката за гумени куршуми.

— Този тип е истински великан — предупреди санитарят. — Няма майтап.

Колер изкара беемвето от паркинга и свърна по-дългия обслужващ път, водещ към шосе № 236. Махна за поздрав на един служител на охраната, който тичаше към звучащата аларма. Охранителят не реагира.

Въпреки че Колер беше лекар и можеше да изписва всяко законно разпространявано лекарство, Адлър бе постановил, че никакви лечебни средства, подлежащи на специален режим — наркотици, упойващи и анестетици, — не могат да се взимат в повече от една доза без разрешение от него или от Гримс. Това правило бе прието след залавянето на един млад лекар от Марсден, който си докарвал допълнителни доходи, като продавал ксанакс, милтаун и либриум на местни ученици. Колер нямаше време да залъгва дежурния фармацевт и бе сметнал предната броня на една здрава германска кола за много по-ефикасно средство от попълването на безброй формуляри за изписване.

Малко преди да излезе на главното шосе, той отби и разгледа плячката си. Спринцовката бе малко по-различна от тези, които можеха да видят в някой обикновен лекарски кабинет или болница. Беше голяма, два и половина сантиметра в диаметър и дванайсет и половина на дължина, с тежко метално бутало и стъклен резервоар. Иглата, покрита с прозрачен пластмасов предпазител, бе пет сантиметра дълга и необичайно дебела. Макар че никой не го признаваше, още по-малко производителят, тази спринцовка беше по-подходяща за едри домашни животни. Лекарите я наричаха „модел със специално предназначение, за работа с пациенти в особено възбудено състояние“.

Заедно с нея Колер бе откраднал две големи шишенца с иновар, общ анестетик, изключително ефективен, когато се инжектира мускулно — за разлика от повечето подобни лекарства, които се приемат венозно. Макар да беше добре запознат с основните лекарства, за иновара Колер знаеше само каква доза се предписва на килограм живо тегло и противопоказанията. Знаеше също, че в момента разполага с достатъчно количество, за да убие няколко човека.

За едно не беше сигурен, но предполагаше, че е така — че кражбата на медикаменти със специален режим на изписване е углавно престъпление.

Колер пъхна спринцовката и шишенцата в ръждивокафявата си раница, сетне отвори малък бял плик. Беше откраднал и няколко капсули хлорамфетамин и сега глътна две от тях. Лекарят превключи на скорост и потегли с надеждата лекарствата да подействат скоро и да окажат желания ефект. Колер рядко взимаше каквито и да било медикаменти и организмът му понякога реагираше по непредсказуеми начини — възможно беше хлорамфетаминът да го приспи. Ричард Колер се надяваше това да не се случи. Тази нощ трябваше да е с ясно съзнание.

Тази нощ се нуждаеше от изострени сетива.