Джефри Дийвър - Милост

Емил обаче наведе глава и се вмъкна сред тревите. Потрепери. Хек вдигна пистолета си и разгърна една зелено — кафява туфа. Продължиха още няколко метра в растителния лабиринт и там откриха онова, което бе надушил Емил.

Кучето не беше обучено да показва, но предметът се виждаше ясно — листче хартия в найлоново пликче.

Фенъл се приближи бавно, допря гърба си в този на Хек и се огледа нервно, размахвайки бавно пистолета си.

— Примамка?

Това бе хрумнало и на Хек. Понякога престъпниците, които са свикнали да ги преследват с кучета, оставят някоя миришеща дреха или следа от урина на ключови места по пътя си. Когато преследвачът и кучето спрат да огледат, беглецът ги напада. Хек обаче погледна Емил и обяви:

— Не мисля. Ако все още беше наблизо, кучето щеше да го подуши.

Въпреки това, докато вдигаше пликчето, той не спря да оглежда тревата наоколо и не свали пръст от спусъка на германския си пистолет. Подаде листчето на Фенъл и двамата излязоха на пътеката, където щяха да го прочетат, без да се опасяват от изненадващо нападение.

— От вестник е — отбеляза полицаят. — Откъснато парче. От едната страна има реклама за сутиени, а от другата, хей, я гледай… Карта. Центърът на Бостън. Исторически забележителности и тем подобни.

— Бостън ли?

— Да. Да се обадим ли на пътната полиция? Да завардят пътищата към Масачузетс.

Хек, който си представи как жадуваните десет хиляди долара му се изплъзват между пръстите, отговори:

— Да не бързаме. Може да го е подхвърлил, за да ни заблуди.

— Не, Трентън. Ако искаше да го намерим, щеше да го остави на шосето, а не в трева с човешки бой.

— Може би — съгласи се обезкуражен Хек, — но все пак мисля…

Тряс…

Силен звук като от изстрел изкънтя до ухото му и той се извъртя с разтуптяно сърце и вдигнат пистолет. Звукът на Фенъловата радиостанция бе увеличен до крайност. Полицаят бързо завъртя копчето и вдигна апарата. Заговори тихо. В далечината сигналните сини и червени светлини на патрулната кола започнаха да мигат.

— Фенъл слуша. Казвай. Полицаят наведе глава и се заслуша.

„Какво правят?“, почуди се Хек.

Фенъл прекрати разговора и закачи радиостанцията на кръста си.

— Хайде, открили са го — обяви.

Сърцето на Хек се сви.

— Открили ли са го? О, по дяволите.

— Е, не съвсем. Стигнал чак до паркинга на тировете в Уотъртаун…

— Уотъртаун ли? Ама това е на десет километра оттук.

— … и търсил някого, който да го закара, познай къде. В Бостън. Шофьорът му отказал и Хрубек тръгнал пеша на север. Ще отидем там и ще хванем следата от паркинга. Човече, сигурно бая се е задъхал. Аз лично не бих издържал и половин час тичане. Не се отчайвай, Трентън, още имаш шансове да забогатееш. Има само половин час преднина, Фенъл поведе кучките към пътя.

— Хайде, Емил — извика Хек.

Кучето се поколеба само за момент и бавно последва господаря си, очевидно не гореше от желание да смени влажните и студени поля с хлъзгавата седалка на стария смрадлив шевролет.

Когато чу уверените стъпки по стълбите на мазето и глухото изщракване на метал, Лиз Ачисън веднага разбра какво става и кръвта й се смрази.

Оуен се показа на прага на оранжерията и погледна жена си, която тъкмо взимаше още няколко брезентови чувала.

— О, не! — прошепна жена му.

Поклати глава и седна на пейката от твърдо черешово дърво. Оуен влезе и се настани до нея, отметна кичур коса зад ухото й, както правеше винаги, когато й обясняваше нещо — бизнес, сделки с недвижими имоти, законови положения. Тази нощ обаче нямаше нужда от обяснения. Защото той вече не беше с работните си дрехи. Носеше тъмнозелена риза и широки камуфлажни панталони — облеклото, с което ходеше на лов. Бе обул тежки обувки.

И държеше ловна пушка и револвер.

— Не можеш да го направиш, Оуен.

Той остави оръжията встрани.

— Преди малко разговарях с шерифа. Изпратили са четирима души да го търсят. Само четирима души, по дяволите! А той вече е стигнал Уотъртаун.

— Ама това е на изток оттук. Той се отдалечава.

— Няма значение, Лиз. Виж колко далеч е стигнал. Това са десетина километра от мястото, където е избягал. Пеша. Изобщо не се щура като замаян. Намислил е нещо.

— Не искам да ходиш.

— Възнамерявам да проверя какво точно правят, за да го хванат.

Той говореше със сериозен, убедителен тон. Също както баща й. Глас, който можеше да я хипнотизира. Въпреки това тя каза:

— Не ме лъжи, Оуен.

И също като Андрю л’Оберже Оуен присви очи. Усмихваше се леко, но това изобщо не можеше да я заблуди. Думите й имаха същия ефект върху него, какъвто биха оказали върху препарираните му трофеи, закачени на стената на верандата. Тя докосна ръката му и прокара пръсти по дебелия плат на ризата му. Той се притисна до нея.