Джефри Дийвър - Милост

От „особено възбудено състояние“.

Когато излизаше на главното шосе, оглеждайки се в мрака, Колер се почувства сам и безпомощен. Чудеше се дали въпреки противоречията нямаше да е по-добре да потърси съдействие от Адлър. Все пак директорът също отчаяно се опитваше да запази бягството на Хрубек в тайна и да го открие бързо; двамата лекари поне имаха една и съща цел — колкото и различни да бяха подбудите им. Колер обаче реши, че това би било глупаво, катастрофално, щеше да застраши работата му в Марсден, а дори и кариерата му. О, част от опасенията му може би бяха безпочвени — малко по-лека форма на параноята, която Майкъл Хрубек изпитваше ежедневно. Въпреки това между Колер и пациента му имаше една съществена разлика: Майкъл бе определен за параноик, защото се страхуваше от въображаеми врагове, стараещи се да разкрият въображаемите му тайни.

В случая с Колер и враговете, и тайните бяха съвсем реални.

Емил тичаше напред-назад из храстите като овчарско куче, което събира разпръснало се стадо. Накрая отново надуши следата.

Откри мястото, където Хрубек се бе срещнал със санитарите, после отново се върна на шосето. След малко пак излезе в храстите, лабрадорите го последваха.

Следотърсачите продължиха няколко минути през храсталака; следата водеше, общо взето, на изток, в обратна посока на болницата и успоредно на шосето.

По едно време, докато си пробиваха път сред високи, шумолящи треви, Хек тръсна глава и изръмжа:

— Мамка му!

Емил спря рязко. Хек почувства как кучето трепери от възбуда, сякаш миризмата беше заредена с електричество.

— Долу!

Кучето неохотно легна. Кучките не се подчиниха, когато Чарли Фенъл им подаде подобна команда; продължиха да дърпат каишките. Той ги дръпна няколко пъти и им извика да седнат, но те не слушаха. На Хек му се искаше и кучките, и Фенъл да пазят тишина. Постара се да не обръща внимание на тази липса на дисциплина и продължи напред, осветявайки с фенерчето пътя си.

— Я гледай какво си имаме тук — каза той и освети един пресен отпечатък от бос крак.

— По дяволите — прошепна Фенъл, — това е от истински великан.

— Е, и без това знаем, че е едър. — Хек докосна дълбоката следа, оставена от огромното стъпало. — Имам предвид, че тук е тичал.

— Разбира се, че е тичал. Прав си. А доктор Адлър от болницата твърдеше, че просто се мотаел като замаян.

— Доста бързо е препускал. Сякаш е бягал от тълпа дяволи. Хайде, имаме много да наваксваме. Търси, Емил! Търси!

Фенъл тръгна с другите две кучета. За тяхна изненада обаче Емил не забърза напред. Изправи се, но остана на едно място. Вдигна муцуна, разшири ноздри и заклати глава.

— Хайде — подвикна Фенъл.

Хек мълчеше. Наблюдаваше кучето, което се оглеждаше наляво и надясно. То се обърна на юг и вирна глава.

— Я чакай — извика Хек на Фенъл. — Загаси фенера.

— Какво?

— Прави каквото ти казвам!

След тихо изщракване двамата мъже и трите кучета потънаха в мрак. На Хек му хрумна (а сигурно и на Фенъл), че в момента са твърде уязвими. Психопатът можеше да е на няколко крачки от тях, с щанга или със счупена бутилка в ръка…

— Хайде, Трентън.

— Чакай, да не бързаме чак толкова.

Едната патрулна кола и пикапът на Хек се движеха бавно на петдесетина метра на север от тях. Емил направи крачка напред и разклати глава. Хек го загледа внимателно.

— Какво прави? — прошепна Фенъл. — Следата е тук, не я ли надушва?

— Надушва я. Само че има и още нещо. Може би някаква миризма във въздуха. Може да не е толкова силна като тази на следата, но там определено има нещо.

Възможно бе, замисли се Хек, Хрубек, огромен и потен, да излъчва цели облаци миризма, носещи се като кълбета дим, оставащи с часове на едно място във влажния нощен въздух. Емил вероятно я надушваше. Въпреки това Хек не бързаше да издърпа кучето. Доверяваше се на животните. Беше виждал как еноти внимателно развинтват капачки на буркани с конфитюр и как една тромава мечка гризли (същата, която го беше наблюдавала толкова гладно) внимателно пробива с дългите си нокти не една, а две дупки в капака на кутия „Севън-ъп“ и след това да изпива безалкохолната напитка, без да разлее и капка. А Емил, според господаря му, бе поне десет пъти по-умен от която и да е мечка.

Хек изчака известно време, но нито чу, нито видя нещо.

— Хайде, Емил.

Той се обърна и понечи да тръгне. Но кучето не помръдваше.

Хек присви очи. Небето излъчваше бледо сияние, но луната бе закрита от облаци. „Хайде, момче — помисли си той, — да се връщаме на работа. Наградата ни тича на изток с около седем километра в час.“