Джефри Дийвър - Милост

— Не отивай — помоли тя.

Прегърна го, обзета от гореща страст. Не само заради спомена от преживяването им по-рано вечерта. Силата му, сериозното му изражение, желанието в очите му — всичко това бе толкова съблазнително. Тя го целуна силно по устата. Запита се дали сексуалната й възбуда е истинско влечение, или опит да го задържи в прегръдките си през цялата нощ, докато опасността отмине.

Каквито и да бяха подбудите й обаче, прегръдката й не постигна желания ефект. Той поседя до нея за момент, сетне стана и отиде при прозореца. Тя се изправи и застана зад него.

— Защо не ми кажеш направо? Решил си да го намериш сам.

Лиз се вгледа в гърба му и в отражението на лицето му, което би трябвало да изразява дълбока загриженост. Въпреки това той беше напълно спокоен.

— Нямам намерение да правя нищо незаконно.

— О? А убийството какво е?

— Убийство ли? — изсъска той, извъртя се рязко и кимна към стълбите за горния етаж. — Ти мислиш ли какво приказваш? Ами ако те чуе?

— Порша не би те издала. Не това е проблемът. Проблемът е, че не можеш да проследиш един човек и да го…

— Забрави ли какво стана на „Индиан Лийп“? — сопна се той. — Понякога ми се струва, че аз съм бил по-разстроен от теб.

Тя се извърна, сякаш й бе ударил шамар.

— Лиз… — Той веднага съжали за избухването си. — Извинявай. Не исках да прозвучи така… Виж, това не е човек. Той е звяр. Знаеш на какво е способен. Съзнаваш го повече от всеки друг.

Той продължи по-спокойно:

— Сега е избягал, може да го направи пак. Стигнал е дотам, че да ти изпрати онова писмо от Глочестър. Следващия път може да дойде тук.

— Ще го заловят. Този път ще го тикнат в затвора.

— Ако е невменяем, ще го върнат в болницата. Такъв е законът. Лиз, виж новините, постоянно закриват болници. Всеки ден го съобщават. Може би догодина, след две години, просто ще го пуснат. И тогава не се знае дали няма да се появи тук. В спалнята.

Когато първите сълзи потекоха от очите й, тя разбра, че е загубила спора. Вероятно го осъзнаваше от момента, когато чу стъпките му от мазето. Оуен не винаги беше прав, но винаги бе уверен в себе си. Изглеждаше съвсем нормално да напълни джипа с пушкала и да тръгне да преследва избягал психопат в разгара на гръмотевична буря.

— Искам двете с Порша да отидете в хотела. Достатъчно пясък натрупахме.

Тя поклати глава.

— Настоявам.

— Не! Оуен, водата вече се вдигна с половин метър, а дори не е започнало да вали. Трябва да натрупаме още педя-две откъм кея.

— Там всичко е готово. Има достатъчно чували. Стената е висока един метър. Ако нивото се вдигне повече, и без това няма какво да направим.

— Чудесно — хладно изрече тя. — Върви, щом искаш. Прави се на герой. Аз обаче оставам. Имам още прозорци за облепяне.

— Забрави прозорците. Оранжерията е застрахована.

— Не ме интересуват парите. За Бога, тези рози са целият ми живот. Никога няма да си простя, ако пострадат.

Тя отново седна на пейката. Беше забелязала, че когато стои права до по-високия си съпруг, думите й имат по-малка тежест. Седнала се чувстваше по-равноправна с него.

— Нищо няма да стане. Най-много да се счупи някой прозорец.

— Нали чу прогнозата. Очакват се ветрове със сто и двайсет километра в час.

Оуен седна до нея, сложи ръка на бедрото й и го стисна силно. С лакътя си докосваше едната й гърда. Вместо да я успокои, близостта му я накара да се почувства уязвима.

— Няма да спорим — каза той с равен глас. — Не искам да се тревожа за теб. Настоявам да отидете в хотела. Когато го хванат…

— Когато ти го хванеш, искаш да кажеш.

— Когато го хванат, ще ви се обадя. Двете ще се върнете и заедно ще довършим работата.

— Оуен, той е тръгнал в съвсем друга посока. Очите му проблеснаха:

— Още ли не искаш да приемеш истината? Лиз, той е пробягал десет километра за четирийсет и пет минути. Намислил е нещо. Защо си такъв инат? Навън има убиец. Побъркан убиец! Знае името и адреса ти.

Лиз замълча и затаи дъх.

Оуен допря лице до косата й и прошепна:

— Не го ли помниш? Не помниш ли процеса?

Лиз случайно вдигна очи и срещна погледа на каменния демон на стената. Думите на Хрубек прозвучаха в главата й: „Лиз-бон, Лиз-бон, моя Ева, моя предателка. Моя красива Лиз-бон.“

В оранжерията проехтя бодър глас:

— Малко е късно за риболов, не мислиш ли, Оуен? — Порша стоеше на прага и оглеждаше облеклото му. — Да не би купонът тепърва да започва?

Оуен отстъпи встрани от жена си, без да сваля очи от нея.