Джефри Дийвър - Милост

Доктор Ричард Колер, свит на предната седалка на петнайсетгодишното си беемве, се протегна болезнено и вдигна чашката. Отпи глътка горчива течност и остави пластмасовата чаша върху контролното табло малко по-вдясно от мястото, където се беше намирала преди. Разсеяно загледа новия овал, припокриващ се леко с предния, който вече избледняваше.

Беше спрял на служебния паркинг на Марсденската психиатрична болница. Масивната кола, полускрита под един паянтов навес, бе насочена към една ниска едноетажна постройка близо до главната сграда на болницата.

Дежурната сестра от Отделение Е, приятелка и бивше негово гадже, му се обади в дома за адаптация преди двайсет минути. Разказа му за бягството на Майкъл и го предупреди, че Адлър има намерение да го държи в неведение. Колер изми лицето си с ледена вода, напълни един термос с кафе, сетне изтича при колата си и веднага дойде тук. Влезе в паркинга и избра това място, за да следи болницата.

Сега вдигна поглед към готическата фасада и видя, че няколко прозореца светят. Предположи, че единият от тях е на кабинета на Адлър.

Санитарите наричаха двамата лекари Песа и Котарака и това доста точно описваше отношенията им. Въпреки това Колер все още изпитваше някакво уважение към директора. През петте си години в Марсден Адлър не спираше да води една обречена на провал политическа и финансова битка. Повечето психиатрични болници в щата бяха затворени, заменени с малки, местни лечебни центрове. Все още обаче оставаше нуждата от място за криминално проявените душевноболни, както и за бедни и бездомни пациенти.

Марсден беше такова място.

Адлър с големи усилия отстояваше своя дял от щатския бюджет и се грижеше злощастните души, поставени под негова опека, да бъдат третирани с внимание и да получават най-доброто. Това бе неблагодарна работа, с която и самият Колер сигурно не би се справил.

Уважението на Колер към директора обаче се изчерпваше с това. Защото знаеше също така, че Адлър получава 122 000 долара годишно плюс различни допълнителни възнаграждения и че за тази заплата работи най-много по четирийсет часа на седмица. Адлър не се интересуваше от най-новите постижения в областта на психиатрията, не посещаваше институти или образователни курсове и рядко говореше с пациентите, освен да им поднася неискрените си благопожелания на политик.

Колер мразеше директора най-вече за това, че управляваше Марсден като нещо средно между затвор и дом за социални грижи, а не като лечебно заведение. Целта му бе да ограничава свободата на болните, не да подобрява състоянието им. Адлър твърдеше, че щатът не бил длъжен да лекува пациентите — само да не им позволява да вредят на себе си и на околните.

На това Колер възразяваше:

— Кой тогава трябва да върши тази работа, докторе?

— Дай ми пари и ще започна да ги лекувам — сопваше се в отговор директорът.

Двамата лекари бяха като куче и котка от самото идване на Колер в Марсден. Той веднага започна да размахва съдебни заповеди и да прилага нестандартни методи на лечение върху пациенти в особено тежко състояние. После — никой не знаеше как — Колер прокара програмата за адаптация в обществото. В нея непроявени криминално пациенти, главно шизофреници, се учеха да работят и общуват с други хора, с възможност да се преместят в дома за адаптация край Стинсън, а накрая — в собствени апартаменти или къщи.

За Адлър тази сделка беше кон за кокошка — той изобщо нямаше нужда от учени глави от Ню Йорк, които да клатят кораба му с такива показни форми на лечение. Наскоро се бе опитал да уволни Колер с твърдението, че по-младият му колега не е получил мястото по законния ред. Не постигна обаче никакъв успех, защото Колер не взимаше никаква заплата и работеше като приходящ специалист. Освен това, когато чуха слухове за опасността да загубят обичания си доктор Ричард, пациентите едва не вдигнаха бунт. Адлър бе принуден да отстъпи. Колер продължи да работи в болницата, да установява връзки с щатните лекари и да си печели приятели сред помощния персонал — сестри, санитари, секретарки. Омразата растеше.

Много лекари в Марсден се чудеха защо Колер, който имаше възможност да започне преуспяваща частна практика, си докарва толкова много главоболия. Не можеха да разберат защо прекарва толкова време в Марсден, където получаваше съвсем малко възнаграждение, а работата бе толкова трудна и напрегната, че принуждаваше много лекари да се откажат от психиатрията — а някои и от медицината.