Джефри Дийвър - Милост

— Мислех, че Рут живееше единствено заради цветята.

— Така смята Лиз. Всъщност татко бе този, който настояваше. Според мен с това целеше да й намира, ако мога така да се изразя, занимание, докато него го няма.

— Не мога да си представя майка ти да изневери. Оуен избърса капка кръв и се вгледа в раната.

— Човек никога не знае. Нали знаеш за тихата вода. Както и да е, може би татко е бил обзет от параноя или нещо подобно.

— Не мога да знам. Никога не съм го харесвал особено.

— О-ох, боли! — изстена тя, когато той бръкна в раничката. — Когато бяхме малки, всяка неделя обядвахме на онази стара веранда. Точно в два часа. Татко позвъняваше с едно звънче и всички трябваше да слезем веднага. Печено, картофи, зелен фасул. Докато се хранехме, той говореше за литература, бизнес, космически пътувания. Понякога за политика. Най-много от всичко харесваше астронавтите.

— Този бодил наистина е вътре. Само връхчето, виждам го.

— Боли ужасно. Можеш ли да го извадиш?

— Имам пинцети.

Оуен извади швейцарско ножче. Тя бръкна в джоба си и извади запалка „Бик“:

— Ето.

Оуен я изгледа неразбиращо и Порша се засмя:

— Стерилизирай пинцетите. Когато живее в Ню Йорк, човек се научава да внимава какво пъха в тялото си.

Той взе запалката и обгори пинцетите.

— Швейцарско ножче — отбеляза тя, докато го наблюдаваше. — Има ли си тирбушон? Ножичка? Лупа?

— Знаеш ли, Порша, понякога човек не знае дали му се подиграваш, или не.

— Може би големият град ме е развалил. Понякога си навличам неприятности с това държане. Не го приемай лично.

Тя замълча, наведе се към една роза и вдиша дълбоко.

— Не знаех, че пушиш — отбеляза той, когато й връщаше запалката.

— Не пуша. Поне не цигари. И после, след десерта, с който пиехме…

— Нямам представа.

— Порто.

Оуен каза, че е трябвало да се досети.

— Обичаш ли порто, Оуен?

— Не.

— О, Боже, как боли!

— Извинявай.

Той сложи голямата си ръка върху бедрото на Порша и стисна здраво, докато се опитваше да извади тръна.

— Вдигни си полата да не се изцапа с кръв.

Тя вдигна полата си малко по-нагоре и Оуен забеляза дантеленото й бельо. Натисна по-силно. Тя затвори очи и стисна зъби:

— Не, и аз не понасям порто, но съм спец на тази тема. Наблюдавах внимателно по време на обедните лекции на татко. Хиляда деветстотин и седемнайсета е от най-добрите реколти, не отстъпва на еталонната… Която е? — Порша вдигна въпросително вежди. Тъй като Оуен не отговори, тя издиша силно от болка и продължи: — Ами, 1963-та, разбира се. Мислех, че всички вие, каймакът на фермерското общество, го знаете.

— Не си падам по фермерството повече, отколкото по портото.

— Добре де, по градинарство тогава.

Кракът й потрепери и той го стисна по-здраво. Порша продължи:

— Едно наистина хубаво порто от 1917 година има силен аромат на тютюн. Неделни вечери! След портото… и татковата беседа за порто или за НАСА, или за литература, или за Бог знае какво, и след бухтите и конфитюра, ние, децата, нямахме какво да правим. — Тя пое дълбоко дъх и попита: — Оуен, моето идване тук всъщност не беше необходимо, нали? Можех да подпиша всичко в Ню Йорк, да го заверя нотариално и да ви го изпратя.

Той се поколеба, сетне отвърна:

— Не, нямаше нужда да идваш.

— Какво всъщност иска тя тогава?

— Ти си й сестра.

— Означава ли това, че трябва да знам защо ме е извикала? Или че има нужда от компанията ми?

— Отдавна не сте се виждали. Порша силно се изсмя:

— Още ли не си извадил тази гадост?

— Малко остава.

Оуен погледна към вратата; ако жена му влезеше в този момент, щеше да ги завари в доста интересна поза. Отново бръкна в раната с пинсетата и почувства как Порша потрепва. Тя прехапа устни и запази мълчание. Накрая той измъкна бодила и се изправи.

Без да смъква полупрозрачната си пола, Порша се обърна. Оуен отново мерна част от бельото й. Вдигна пинсетата.

— Мислех си, че е по-голям — призна тя. — Благодаря. Много способен мъж си.

— Раната не е голяма, но въпреки това трябва да й сложиш нещо. Бактин. Кислородна вода.

— Имате ли нещо такова?

— В банята на горния етаж. Непосредствено до твоята стая.

Тя притисна хартиена кърпичка върху раната си, после вдигна салфетката и я огледа.

— Проклети рози — промърмори; пусна полата си и тръгна към стълбите.

Той я прегърна и допря устни до нейните. Целувката им не беше нежна. Тя хвана ръката му и го притисна към себе си. Отърка гърдите си в неговите.