Джефри Дийвър - Милост

„Мили Боже…“

Вратата към мазето бе залостена с резе, но то беше твърде слабо. Лиз се огледа за нещо, с което да барикадира вратата. Точно когато дръжката се размърда, тя грабна един масивен дъбов стол, завлече го в коридора и подпря вратата с него.

Дръжката се завъртя рязко. Лиз се отдръпна, почуди се дали Хрубек ще разбие вратата. Той обаче не го направи. След като си поигра около минута с дръжката — едва ли не смирено, — той заслиза отново но стълбите. Отново настана тишина, сетне отдолу отекна луд смях. Хрубек заговори нещо неразбираемо за нея. Пет минути след това замлъкна съвсем. Още ли беше тук? Дали не бе намислил да подпали къщата? Какво правеше?

Отдолу не се чу никакъв друг звук. Отвън идваше само неспирният ромон на дъжда. Майкъл Хрубек отново бе изчезнал. С нож в едната ръка и хванала с другата нашийника на кучето, Лиз Ачисън отиде в оранжерията, свря се в един ъгъл и зачака.

Дъждовните капки тропаха като камъчета по покрива на оранжерията. Порша бе тръгнала преди двайсет минути. До шерифството имаше само шестнайсетина километра, но пътят можеше да е станал напълно непроходим. Можеше да й е нужен цял час, за да стигне. Постепенно, след като Хрубек продължаваше да не се обажда, Лиз започна да се успокоява. Дори си позволи да си помисли, че има възможност да е избягал. Обхвана я еуфория и тя се замисли, че точно това е чувството за безопасност: да вярваш, че си на сигурно място въпреки очевидната заплаха, от която си защитен единствено от един тънък слой стъкло.

Замисли се за Оуен. Не искаше да си мисли най-лошото. Не, не. Той беше добре. При този порой сигурно се бе скрил в някой гараж или къща, за да изчака бурята да по-утихне. Тя погледна черното небе над главата си и промълви кратка молитва да се съмне по-скоро — точно обратното на молбите й, когато, легнала в кревата си, се опитваше да заспи.

Молба за светлина, за утро, за ослепителни червени, сини и бели светлини върху покривите на приближаващи коли.

Усети аромата на една роза. Само още двайсет минути. Или деветнайсет. Или петнайсет. Дотогава сигурно щеше да дойде някой. А може би Майкъл Хрубек се беше загубил в гората. Може би бе паднал и си беше счупил крака.

Лиз почеса кучето между ушите.

— Всичко ще се оправи, всичко ще се оправи — увери го и то вдигна глава към нея.

Лиз постави ръка върху гърба му. Бедното животинче. То бе толкова разтревожено, колкото и тя — ушите му потрепваха и всяко мускулче на шията му беше напрегнато. Лиз се отдръпна малко и се вгледа в него. Беше вирнало нос и сега започна да разширява и свива ноздрите си. Тя се усмихна:

— Харесва ли ти миризмата на рози? Харесва ли ти?

Кучето се изправи. Мускулите на гърба му се напрегнаха.

Изръмжа заплашително.

— О, Господи! — проплака Лиз. — Не!

Кучето започна да души въздуха изпънало крака, клатейки глава. Заобикаля бързо напред-назад по плочника. Лиз скочи на крака, стисна ножа и се огледа. През замъглените стъкла на оранжерията не се виждаше нищо. Къде беше той?

Къде?

— Стига — изкрещя тя на кучето, но то продължи да обикаля и да души. С всеки изминал момент ставаше все по-нервно.

Дланите на Лиз изведнъж се изпотиха, тя ги изтри и отново стисна ножа.

— Стига! Той си отиде! Вече го няма. Стига си скимтял! Тя започна да се върти в кръг, да търси врага, когото само кучето можеше да усети. Скимтенето му премина във вой, зловещ като на призрак и кънтящ в затвореното помещение.

— О, моля те! Млъкни!

И то млъкна.

Кучето се завъртя мълчаливо и се втурна право към вратичката на помещението с инструменти — тази, която Лиз си спомни, че се канеше да провери, когато бе пристигнал Хек.

Вратата, за която беше забравила напълно.

Вратата се отвори рязко и удари кучето, повали го полузашеметено на земята. Майкъл Хрубек влезе в оранжерията. Застана мокър и кален на бетона насред помещението. Започна да върти глава, да оглежда гипсовите орнаменти, цветята — всички детайли, — сякаш бе дошъл просто да разгледа градината й. Калният револвер беше в ръката му. Видя Лиз и произнесе изненадано името й, на устните му се разля усмивка — не на насмешка, нито на триумф, нито дори на безумно веселие, а напомняща най-много изражението на мъртвец.

Той изглеждаше много по-едър, отколкото си го спомняше.

На делото й се бе сторил дребен, едно изтъкано от зло кълбо. Сега сякаш изпълваше цялата оранжерия, заплашваше да разбие стените, покрития с чакъл под, острия покрив. Хрубек избърса очите си от водата.