Джефри Дийвър - Милост

И накрая тя го различи ясно. Майкъл Хрубек вървеше към тях с едната ръка, протегната напред, другата висеше като счупена. В ранената ръка държеше револвер, който изглеждаше като играчка в огромната му длан.

Гледаше право към Порша.

— Лиз-бон… Лиз-бон…

Младата жена се завъртя и изпищя, падна по гръб в калта.

Лиз застина. „О, Господи! Той я мисли за мен!“

Хрубек посегна към Порша:

— Ева…

Лиз вдигна пистолета с две ръце и натисна спусъка, веднъж, два пъти, може би и повече. Стискаше го толкова силно, че едва не си счупи пръста. Куршумите изчезнаха в мрака, като пропуснаха Хрубек на сантиметри.

Той изрева, покри ушите си с ръце и избяга в храстите. Лиз изтича при сестра си и я завлече до колата.

Порша бе вцепенена от страх, главата й висеше безпомощно. Лиз насочи пистолета срещу нея. Порша го взе и се втренчи в черното дуло, докато Лиз дърпаше едрия полицай за раменете. С огромно усилие тя го измъкна от колата и го хвърли безцеремонно в калта, сетне се пъхна вътре и запали двигателя. Взе пистолета си от Порша, която започна да отстъпва. Лиз стисна здраво сестра си за ръката и я блъсна на предната седалка. Порша седна в кървавата локва и потрепери, сякаш червената течност бе опарила бедрата й. Започна да хлипа, да се дави. Лиз затръшна вратата.

— Тръгвай.

— Аз… Помести… Помести краката му! — изпищя истерично Порша и размаха ръце към полицая, чиито колене бяха точно пред задните гуми.

— Тръгвай! — изкрещя Лиз.

Пресегна се през прозореца, включи фаровете и премести скоростния лост на първа. Колата тръгна рязко и страничното огледало удари Лиз. Тя се хлъзна в мокрите листа и падна в калта. Колата бавно прегази краката на полицая и излезе на алеята. Порша даде газ. Колата потегли с бясна скорост сред дъжд от кал и парченца чакъл. Сетне изчезна, пръскайки мътна вода от двете страни на алеята.

Лиз се изправи, за миг остана като заслепена — задните гуми на колата я бяха изпръскали с кал. Вдигна глава, за да може дъждът да измие лицето и очите й. Когато възвърна способността си да вижда, забеляза, че Майкъл Хрубек отново върви към нея, внимателно стъпваше във водата, беше прекосил вече половината двор.

Лиз опипа джоба си. Пистолета го нямаше. Беше се измъкнал от разкъсания й джоб при падането. Тя се отпусна на колене и заопипва лепкавата кал наоколо, но не успя да го открие.

— Къде? — изкрещя. — Къде е?

Хрубек беше само на десет метра от нея, напредваше бавно през дълбоката до кръста вода около гаража. Накрая тя не издържа, втурна се към къщата и затръшна вратата след себе си.

Заключи два пъти и взе дълъг нож от дъската за рязане. Обърна се към вратата.

Той обаче не се появи.

Лиз се приближи предпазливо до прозореца и огледа внимателно двора. Не го виждаше никъде. Отстъпи от стъклото, уплашена, че той може внезапно да се появи.

Къде беше? Къде?

Отсъствието му бе почти толкова страшно, колкото да го гледа как се приближава към нея.

Побърза да се върне в хола и коленичи до Трентън Хек. Той беше в безсъзнание, но дишаше равномерно. Лиз се изправи и огледа стаята, погледът й премина по семейните снимки, колекцията от порцеланови птички, статуетките на Дон Кихот, донесени от баща й от Испания, меките мебели, кичозните картини.

Отвън се чу трясък. Хрубек обикаляше къщата. Една сянка падна върху прозореца на хола, сетне изчезна. След малко силуетът се появи зад друго перде и отново изчезна. Една минута на непоносима тишина. Изведнъж предната врата се разтресе от силен ритник. Лиз подскочи. Нов ритник отекна в дървото. Една дъска се счупи с трясък. Той ритна отново, но дървото издържа. Лиз забеляза огромния силует на Хрубек през тесния прозорец до вратата.

Тя продължи да върти бавно глава, следвайки обиколката му около къщата. Чу го как отваря вратата на мазето, след това как я затръшва.

Тишина.

Някой задумка с юмрук по прозореца на стаята за гости. Стъклото се счупи, но тя не чу нищо друго и предположи, че е прекалено високо за Хрубек и той не може да се прехвърли през него.

Отново настана тишина.

Сетне той зарева и задумка по стената, започна да изтръгва кедрови летви от облицовката.

Докато оглеждаше стаята, Лиз спря поглед върху вратата на мазето. „Господи — помисли си — пушките на Оуен!“ Колекцията му бе на долния етаж. Можеше да вземе една от пушките.

Когато пристъпваше към вратата обаче, чу трясък отвън. Сетне още — ожесточени удари, които сякаш разтърсваха пялата къща. Захвърчаха трески. И с кански рев Хрубек разби външния вход на мазето. Катинарът на вратата го беше спрял точно за трийсет секунди. Краката му затропаха по бетонния под. След секунди стълбите заскърцаха, стълбите към коридора, в който стоеше тя.