Джефри Дийвър - Милост

— Не, не спирай. Да го вкараме.

— Изтощена съм.

— Хайде, ти си бегачката в семейството. Наследила си всичкия инат на рода ни.

— Боже мой.

Жените довлякоха Хек в кухнята и го сложиха на дивана.

Емил се присъедини към тях, но очевидно той нямаше шесто чувство за нещастия. Подуши крака на господаря си, сетне се върна в ъгъла, където му бяха наредили да лежи, легна и затвори очи. Порша заключи вратата и светна една малка лампа в хола. Лиз разкопча ризата на Хек.

— О, мили Боже… огнестрелна рана. — Гласът на Порша звучеше пискливо от шока. — Донеси нещо! Де да знам. Кърпа.

Лиз отиде в кухнята. Докато награбваше няколко салфетки, чу някакъв звук отвън — отначало слаб, сетне по-силен, докато накрая не започна да съперничи на воя на вятъра. Това смрази кръвта й, защото звукът напомняше последните стонове на Клер, идващи изпод земята от пещерата на „Индиан Лийп“. Замаяна от този ужасен спомен и сегашния си страх, тя пристъпи към вратата и надникна навън. Не видя нищо освен дъжд и поклащащи се от вятъра клони и едва след няколко секунди си даде сметка, че звукът всъщност е нечовешкият вой на Майкъл Хрубек, идващ едновременно от нищото и отвсякъде:

— Лиз-бон, Лиз-бон, Лиз-бон…

Трентън Хек ту изпадаше в безсъзнание, ту идваше на себе си. Лиз се опита да напипа пулса му, но не успя, макар че когато допря ухо до гърдите му, сърнето му биеше равномерно.

— Чуваш ли ме? — изкрещя тя.

Той промърмори нещо неразбираемо. Почти не реагира, когато Лиз притисна салфетките върху черната дупка в корема му, въпреки че трябваше да изпитва раздираща болка.

Порша седеше в ъгъла на хола обгърнала коленете си с ръце и с наведена глава. Лиз се изправи и мина покрай нея, за да отиде в тъмната кухня. Погледна към двора и не видя нито следа от Хрубек, който междувременно бе престанал да я вика. Въпреки това зловещият му глас, повтарящ името й, продължаваше да звучи в главата й. Тя се почувства омърсена. „О, моля те — помисли си отчаяно. — Остави ме на мира. Моля те.“

Остана при прозореца няколко безкрайни минути. Сетне се обърна към сестра си:

— Порша.

Младата жена вдигна поглед и започна да клати глава:

— Не.

— Облечи това.

Лиз й подаде якето си.

— О, Лиз, не.

— Ще отидеш за помощ.

— Не мога.

— Можеш.

— Не мога да изляза там.

— Знаеш къде е шерифството. Намира се…

— Колата е заседнала.

— Ще вземеш тази на полицая.

Порша застина.

— Не. Той е вътре.

— Ще отидеш.

— Няма да отида. Не. Не ме моли.

— Като излезеш от имението, завиваш наляво. След два километра и половина по Седар Суомп Роуд излизаш на Норт Стрийт. Отново завиваш наляво и продължаваш около десет километра. Шерифството е от дясната страна на пътя. Седар Суомп Роуд сигурно ще е наводнен, поне частично. Затова ще се наложи да караш бавно, докато стигнеш града.

— Не!

Лицето на Порша се обля в сълзи.

С побелели от студа и влагата и покрити с червени петна от кръвта на Хек пръсти Лиз стисна рамото на сестра си.

— Ще те заведа до колата и ти ще отидеш в шерифството.

Порша погледна алените петна по пуловера си. Гласът й прозвуча хрипливо:

— Ти ме изцапа…

— Порша.

— … с кръвта му! Не!

Лиз измъкна пистолета от джоба си и го насочи към удивеното лице на Порша:

— Стига приказки. Качваш се в колата и заминаваш! Хайде!

Тя хвана сестра си за яката и я извлече на дъжда.

Прегърнати през раменете, двете се насочиха с препъване към колата. Земята беше толкова кална, че докато стигнат, им бяха нужни пет минути. Калната вода около гаража вече наближаваше алеята, беше дълбока около метър. Скоро щеше да залее и колата на полицая.

Веднъж двете загубиха равновесие и паднаха в калта. Кракът на Лиз заседна в лепкавата тиня и на Порша й се наложи да я дърпа с две ръце, за да я измъкне. Те продължиха стъпка по стъпка през мътната вода към колата.

Още двайсет крачки.

— Не мога да гледам — прошепна Порша.

Лиз я остави в началото на алеята и се приближи сама до полицейската кола. Дъждът бе все така силен, но някъде от небето като че идваше светлина, макар че до разсъмване оставаше много време. Може би, замисли се Лиз, просто очите й бяха свикнали с мрака. Всичките й сетива се бяха изострили като на животно. Тя бе свикнала с понижаващата се температура, с миризмите на дъжд, дим и тор, с хлъзгавата кал и гнилите листа. Беше готова да нападне всеки, който я приближи.

Посегна към дръжката на вратата и погледна сестра си. „Какво е това?“ — запита се, докато се взираше над рамото й. На десетина метра от тях сякаш се издигаше тъмен облак, постепенно ставаше по-черен от всичко наоколо. Започна да се приближава несигурно към тях.