Джефри Дийвър - Милост

Когато тръгна към къщата, толкова бързо, колкото му позволяваше болният крак, Хек чу изстрел на не повече от три метра зад себе си. В същото време почувства, по-скоро с изненада, отколкото болезнено, как куршумът се забива в гърба му.

— Ох.

Той направи още няколко крачки, като се чудеше защо никой не го е предупредил, че Хрубек може да е въоръжен. Изпусна пистолета си и погледна дупката в работната си риза, от която бе излязло горещото парче метал.

— О, не. Мамка му!

Пред очите му се появи неясният образ на бившата му жена Джил, облечена с безупречно изгладена униформа на сервитьорка. Сетне, както и в реалния му живот, тя изчезна, сякаш имаше по-важни неща за правене, и той се свлече на колене, падна по очи и започна да се търкаля надолу по склона, покрит с мокри листа.

— Лиз! — извика Порша, когато сестра й се върна в кухнята и остави якето си на закачалката, като изтръскваше водата от косата си.

Тя погледна Порша, сетне заключи вратата и се загледа към замъгления от силния дъжд двор.

— Този шум — промълви Порша.

— Какъв шум?

— Не чу ли? — По-младата сестра закрачи напред-назад и закърши ръце. — Стори ми се… искам да кажа, че не звучеше като гръм. По-скоро като изстрели. Уплаших се… ти къде беше?

— Забавих се, докато си намеря път през калта в мазето. Все пак вратата се оказа заключена. Само си загубих времето.

— Може би трябва да кажем на полицая — предложи Порша; отново проблесна мълния и тя подскочи от последвалия гръм. — Мамка му, мразя това.

Полицейската кола беше на петнайсетина метра. Лиз се показа на вратата и помаха, но никой не й отговори.

— Не може да ни види — предположи Порша. — Хайде да идем и да му кажем. В този дъжд може да не е чул нищо. Добре, не ме гледай така. Уплашена съм? Какво очакваш. Страшно съм уплашена.

Лиз се замисли, сетне кимна. Отново си сложи якето и една черна шапка за дъжд, която бе на Оуен — по-скоро за прикритие, отколкото да запази мократа си коса. Порша си сложи спортната си шапка и един тъмносин шлифер — безполезен срещу дъжда, но не толкова ярък като дъждобрана. Лиз отвори вратата. Порша излезе, следвана от по-голямата си сестра, която стискаше пистолета в джоба си. Те се приведоха под дъжда и вятъра и се насочиха към колата. На половината път шапката на Лиз отлетя към бурното езеро.

Точно оттам се появи и мъжът — от езерото. Той сграбчи Лиз и двамата паднаха в естествената тор около една от розите й. Въздухът на Лиз излезе и тя се преви в опит да си поеме дъх, неспособна да извика за помощ.

Порша се обърна и видя нападателя. Изпищя и се втурна към полицейската кола, докато Лиз се опитваше да го ритне. Успя само да се плъзне в една кална леха и да се задържи седнала върху бодлив неразцъфнал храст от сорта „Просперо“. Остана неподвижно там, докато мъжът пълзеше към нея със забито в калта лице и мърмореше зловещо. Тя разкъса джоба си и измъкна пистолета. Допря дулото до главата на Трентън Хек точно когато той я поглеждаше и промълвяваше:

— Помощ.

— О, мили Боже!

— Аз… Помощ.

— Порша! — изкрещя Лиз и отново прибра пистолета. — Трентън е. Ранен е. Извикай полицая. Кажи му.

Младата жена стоеше при вратата на патрулната кола.

— Трентън е — извика отново Лиз. — Кажи на полицая!

Порша обаче не помръдваше. Отстъпи от колата и запищя. Лиз издърпа якето си от бодлите на розовия храст и изпълзя встрани от Хек. Приближи се предпазливо до сестра си. От предната седалка на полицейската кола се вдигаше дим. Порша закри лицето си с ръце, отпусна се на колене и повърна.

Когато полицаят е бил застрелян — право в лицето, — запалената му цигара бе паднала в скута му и бе започнала да прогаря униформата му.

— О, не — плачеше Порша, — не, не, не…

Лиз избута сестра си встрани, загреба шепа кал и я хвърли върху въгленчетата. На нея също й се доповръща от миризмата на обгорял плат, косми и кожа.

— Радиостанцията! — изкрещя Порша.

Изправи се, избърса уста и повтори още два пъти думата, преди Лиз да разбере. От контролното табло обаче висеше само къса черна жица; радиостанцията беше отскубната. Лиз отново се наведе над полицая, макар че нямаше какво да направи за него. Вече бе вкочанен и изстинал. Тя отстъпи и погледна колата си. Водата беше достигнала до прозорците й и бе наводнила купето, бе заляла и клетъчния телефон.

Двете жени се приближиха с препъване до Трентън Хек. Успяха да го изправят на крака и го помъкнаха към вратата на кухнята. Дъждът шибаше лицата им, притискаше ги като дузина мокри одеяла. На половината на пътя към къщата силен порив на вятъра ги удари откъм гърба и Порша падна в една кална леха, като повлече припадналия Хек със себе си. Докато го замъкнат през наводнения двор до кухнята, минаха няколко дълги, мъчителни минути. Порша се свлече на прага на отворената врата.