Джефри Дийвър - Милост

— Лиз-бон. Помниш ли ме?

— Моля те… — прошепна тя.

Обхвана я панически страх и гърлото й се сви.

— Аз пътувах много, Лиз-бон. Излъгах ги всички. Пратих ги за зелен хайвер. Няма грешка.

Тя отстъпи няколко крачки.

— Ти им каза, че съм убил онзи човек. Р-О-Б-Ъ-Р-Т . Едно име с шест букви. И излъга…

— Не ме наранявай. Моля те.

Кучето изръмжа заплашително, беше се изправило зад Майкъл. То оголи блестящите си жълти зъби. Майкъл го погледна и посегна към него, сякаш беше плюшена играчка. Кучето избегна ръката му и заби зъби в подутата лява ръка на Майкъл. Лиз очакваше той да изкрещи от болка, но огромният мъж сякаш изобщо не почувства ухапването. Вдигна кучето, както висеше от ръката му, и го занесе при един голям долап. Издърпа олигавените челюсти от ръката си, хвърли животното в шкафа и затръшна вратата.

Без да обръща внимание на острия като бръснач нож в ръката й, Хрубек се обърна към Лиз. „Защо да си давам труда? — помисли си тя. — Той не чувства болка, огромен е, има револвер…“ Въпреки това стисна Още по-силно ножа и го насочи право в сърнето му.

— Лиз-бон. Ти беше в съда. Ти си част от заговора.

— Трябваше да дойда в съда. Нямах друг избор. Човек е длъжен да свидетелства в такива случаи. Разбираш това, нали? Не съм искала да ти навредя.

— Да ми навредиш ли? — възкликна отчаяно той. — Да ми навредиш? Вредата е навсякъде около теб! Как може да не я забелязваш? Шибаняците са навсякъде!

Опитвайки се да изрази съчувствие, тя отбеляза:

— Сигурно си уморен.

Без да й обръща внимание, той продължи:

— Трябва, да ти кажа нещо. Преди да стигнем до основното.

„Да стигнем до основното.“

Студени вълни преминаха от врата към бедрата й.

— Слушай сега внимателно. Не мога да говоря високо, защото помещението сигурно се наблюдава. Това може би ти е известно като „следене“, при което те гледат иззад воали, маски или екрани. Слушаш ли? Добре.

Той започна да обяснява трескаво и в същото време обстойно:

— Правосъдието заличава предателството. Аз убих човек. Признавам. Не беше много модерно, а сега разбирам, че е било и глупаво. — Той присви очи, сякаш се мъчеше да си спомни някакъв текст. — Вярно, че не беше обикновено убийство, но това не ме оправдава. Това не оправдава никого. Никого!

Той се намръщи и погледна няколко думи, изписани с червено мастило на ръката му. Бяха избледнели като стари татуировки.

Сетне продължи монолога си на тема предателство и отмъщение, като крачеше из оранжерията и от време на време заставаше с гръб към Лиз. В един момент тя за малко да се хвърли върху него и да забие ножа в гърба му, но той бързо се обърна, сякаш предусетил мислите й, и продължи да говори.

В бледата синьо-зелена светлина оранжерията изглеждаше отделена от време и пространство. Лиз се сети за една книга, която бе чела преди години, може би първият й роман. „Двайсет хиляди левги под водата“. Струваше й се, че се намират не в оранжерия, а в някаква примитивна подводница и тя е невинен китоловец, слушащ безумните брътвежи на побъркания капитан сред морските дълбини.

Майкъл говори за крави, за „Християнска наука“, за жени, които крият лицата си зад старомодни шапки. Оплака се от загубата на любимата си черна кола. На няколко пъти спомена някаква доктор Ан и (намръщен) някакъв доктор Ричард. Дали това не беше Колер, запита се Лиз.

Внезапно той се извъртя към нея:

— Аз ти писах, а ти така и не ми отговори.

— Не си беше написал адреса. И не го беше подписал. Откъде да разбера кой го изпраща?

— Добър опит — сопна се той. — Само че ти си знаела кой го изпраща.

Погледът му беше толкова пронизителен, че тя веднага призна:

— Да, знаех. Съжалявам.

— Те са ти попречили да ми отговориш, нали?

— Ами…

— Спрели са те. Кон-спира-торите .

Тя кимна и той продължи да говори. Явно си мислеше, че името и съдържа шест букви, и това страшно му харесваше. Лиз изпита ужас, че може да намери някое писмо или разписка, да види, че буквите всъщност са с една повече, и да я убие за измамата.

— Време е вече — обяви тържествено той и Лиз отново потрепери.

Майкъл свали раницата си и я остави до себе си. Сетне разкопча гащеризона си и го смъкна върху яките си бедра. Цепката на гащите му се разтвори и Лиз с ужас забеляза тъмния му, дебел, полувъзбуден пенис.

„О, Господи…“

Тя стисна ножа и зачака Хрубек да остави револвера, за да хване члена си. Бе готова да се нахвърли върху него в момента, в който го направи.