Джефри Дийвър - Милост

Майкъл обаче не остави револвера. Бръкна с лявата си ръка, ранената, дълбоко в гащите си, сякаш така се възбуждаше повече. След малко обаче, когато той издърпа пръстите си, Лиз забеляза, че държи малко найлоново пликче. Беше вързано грижливо с връвчица и Хрубек присви очи като улисано в игра хлапе, докато я развързваше със здравата си ръка. Спря само за да облече отново гащеризона си, и малко смутено закопча презрамките.

Извади от пликчето парче вестник. То беше мокро. Хрубек го разстла и постави с благоговение върху него един череп, който бе измъкнал от раницата си. След като Лиз не направи никакъв опит да докосне тези предмети, той се усмихна с разбиране и ги остави върху масата до нея. Побутна листчето към нея и се отдръпна като ловджийско куче, което току-що е оставило някой прострелян бекас в краката на господаря си.

Държеше ръцете си отпуснати, револверът бе насочен надолу. Лиз обмисли как да го нападне. Щеше да се промъкне по-близо и да замахне към очите му. Каква ужасна мисъл! Налагаше се обаче да действа. Сега беше моментът. Тя стисна ножа и хвърли поглед към изрезката. Беше част от статия в един местен вестник с материали по делото; полето бе изписано с дребния му почерк. Откъслечни думи, рисунки, звезди, стрелки — хубава картинка, приличаща на президентския печат. Силуетът на Ейбрахам Линкълн. Американски знамена. И всичко това около една много добре позната снимка: собствения й зърнест черно-бял образ, заснет след произнасянето на присъдата, докато тя бе слизала по стълбите на съда към колата си.

Сега от Майкъл я деляха не повече от два метра. Тя пристъпи към него, вдигна изрезката, наведе глава към нея и се престори, че чете. Всъщност не отместваше поглед от револвера му. Усети отвратителната воня на лудия, долови задъханото му дишане.

— На този свят има прекалено много предателство — прошепна той.

Тя стисна ножа. „Очите му! Цели се в очите. Сега. Сега! Лявото, сетне дясното. После се свий под масата. Хайде! Не се колебай.“ Тя пренесе тежестта си напред, готова за скок.

— Толкова много предателство — повтори той и пръски слюнка покапаха по лицето й.

Тя не се отдръпна. Той погледна револвера и го прехвърли в здравата си ръка. Лиз стисна ножа. В момента не бе в състояние да се моли, но беше обзета от различни мисли: за баща й, за майка й. „О, моля те. Боже, дано Оуен да е жив. Бракът ни може да не беше съвършен, но поне понякога имаше любов. И Порша, обичам те — въпреки че може никога да не станем толкова близки, колкото съм се надявала.“

— Добре — рече Майкъл Хрубек.

Завъртя револвера и й го подаде с ръкохватката напред.

— Добре — повтори тихо.

Тя се страхуваше да отмести очи от оръжието за повече от секунда, но в този кратък миг забеляза, че но страните му се стичат сълзи.

— Направи го сега — каза той сподавено. — Направи го бързо.

Лиз не помръдна.

— Тук — настоя той и пъхна револвера в ръката й.

Тя изтърва листчето и то се спусна като есенно листо на пода. Майкъл коленичи пред нея и наведе глава като примитивен символ на покорство. Посочи тила си и каза:

— Тук. Направи го тук.

„Това е номер! — помисли си тя. — Няма начин.“

— Бързо.

Тя остави ножа на масата.

— Майкъл…

Малкото му име прозвуча нелепо от устата й. Сякаш между зъбите й имаше пясък.

— Майкъл, какво искаш?

— Ще платя за предателството с живота си. Направи го, направи го бързо.

— Не си ли дошъл да ме убиеш? — прошепна тя.

— Не, не бих те убил, както не бих наранил онова кученце — засмя се той и кимна към шкафа.

Лиз заговори:

— Ама нали си залагал капани за кучета!

Устата му се изкриви:

— Слагах капани, за да забавя конспираторпте. Само че не ги залагах. Бяха затворени. Никога не бих наранил куче. Кучетата са божии създания и са съвсем невинни.

Това я потресе. Значи, идването му тук бе за нищо? Човек, който убива хора, а се прекланя пред кучета. Майкъл Хрубек бе изминал толкова път само за да изиграе някаква зловеща сценка.

— Виж — продължи той, — това, което се говори за Ева, не е вярно. Тя е била жертва. Също като мен. Жертва на дявола в нейния случай. Жертва на конспираторите от правителството в моя. Как можеш да обвиняваш някого, който е бил предаден? Не можеш! Не е честно! Ева е била съдена, аз също. Не сме ли толкова еднакви, аз и ти? Не е ли удивително, Лиз-бон?

Той се изсмя.

— Майкъл — рече тя с треперещ глас, — би ли направил нещо за мен?

Той вдигна очи, тъжни като тези на кучето.