Джефри Дийвър - Милост

— Ще те помоля да се качиш горе с мен.

— Не, не, не… Не можем да чакаме. Трябва да го направиш. Трябва! Точно затова съм дошъл. — Той заплака. — Беше толкова ужасно и трудно. Изминах толкова път… Моля те, искам да заспя. — Кимна към револвера. — Толкова съм уморен.

— Направи ми тази услуга. Само за малко.

— Не, не… Те са около нас. Не разбираш колко е опасно. Толкова съм уморен да стоя буден.

— Направи го за мен — помоли го тя.

— Не мисля, че ще мога.

— Там ще си в безопасност. Ще се погрижа да не ти се случи нищо лошо.

Очите им се срещнаха и останаха така известно време. Какво вижда Майкъл в нейните, Лиз не можеше дори да гадае.

— Бедната Ева — рече бавно той; сетне кимна. — Ще се кача там заради теб. — Погледна револвера. — След това ще го направиш, и то бързо.

— Да, ако все още го искаш.

— Ще се кача на горния етаж заради теб, Лиз-бон.

— Последвай ме, Майкъл. Насам.

Тя не искаше да му обръща гръб, но въпреки това чувстваше, че между тях съществува някакво доверие — в пристъп на лудост може би, но все пак реално. Не искаше да рискува да го нарушава. Тя тръгна напред, без резки движения, без да говори. Качи се по тясното стълбище и го поведе към една от резервните спални. Тъй като Оуен пазеше там поверителни документи, вратата се заключваше с масивен механизъм. Лиз накара Майкъл да седне в едно люлеещо се кресло, принадлежало на госпожа Л’Оберже; всъщност майката на Лиз бе починала именно в него, след като беше стиснала настоятелно ръката на дъщеря си три пъти. Той се приближи до стола и седна. Лиз му каза предпазливо:

— Сега ще заключа вратата, Майкъл. Скоро се връщам. Защо не затвориш очи и не си починеш?

Той не отговори, но огледа одобрително стола и се залюля. Сетне затвори очи, както му бе предложила тя, и отпусна глава върху тъмнозелената тапицерия. Столът престана да се клати. Лиз затвори тихо вратата, заключи и се върна в оранжерията. Остана права в средата на помещението за известно време, изпълнена с противоречиви чувства.

Хрумна й един друг стих от Шекспир:

— О, Господи! — прошепна. — Мили Боже…

Свлече се на колене и захлипа.

Десет минути по-късно Лиз бършеше челото на Трентън Хек. Той бълнуваше и тя нямаше никаква представа дали мокренето на лицето ще му се отрази добре. Лиз притисна гъбичката към челото му и попи нежно и предпазливо потта. Тъкмо ставаше да вземе още вода, когато чу някакъв шум откъм вратата. Отиде в кухнята, като се чудеше защо не е чула пристигането на шерифа. Обаче не беше полицията. Лиз изкрещя от радост и се втурна към вратата, за да пусне Оуен. Изпит и изкалян, той влезе; олюляваше се, едната му ръка бе стегната с колана му.

— Ранен си! — възкликна тя.

Двамата се прегърнаха, сетне той се обърна, като затаи дъх от болка, и огледа двора като войник. Измъкна револвера от джоба си и рече:

— Добре съм. Само съм си изкълчил рамото. Господи, Лиз, полицаят. Мъртъв е!

— Знам. Знам… Ужасно е! Майкъл го застреля.

Той се подпря на касата на вратата и се взря в мрака.

— Тичах през целия път от Норт Стрийт. Той се промъкна покрай мен.

— Горе е.

— Трябва да стоим далеч от прозорците… Какво?

— Горе е — повтори тя и започна да гали лицето на съпруга си.

Оуен се втренчи в жена си:

— Хрубек ли?

Тя извади револвера на Майкъл и му го подаде. Оуен премести поглед от измъченото лице на Лиз към оръжието.

— Неговият ли е?… Какво става тук?

Той се изсмя кратко, сетне усмивката му се стопи, докато тя разказваше какво е станало.

— Не е ли искал да те убие? Ама защо тогава дойде тук?

Тя се притисна отново до гърдите на Оуен, като внимаваше за рамото му, и отговори:

— Съвсем се е побъркал. Май искаше да се жертва за мен. Всъщност не знам. Не съм сигурна, че и на него му е ясно.

— Къде е Порша?

— Отиде да вика помощ. Вече трябваше да е дошла. Предполагам, че колата й е заседнала.

— В северната част на града пътищата са почти непроходими. Може да й се наложи да върви пеша.

Лиз му разказа за Трентън Хек.

— Да, камионът му е отвън. Когато се видяхме за последен път, беше тръгнал за Бойлстън.

— Жалко, че не е отишъл. Не съм сигурна дали ще оцелее. Ще го погледнеш ли?

Оуен прегледа припадналия мъж с очите на познавач. От военната си служба бе научил много за раните.

— В шок е. Нуждае се от кръвопреливане. Нищо не мога да направя за него. — Оуен се огледа. — Къде е той? Хрубек.