Джефри Дийвър - Милост

Тя сгъна изрезката и я остави на пода. Може би полицията ще я намери и ще й обърне внимание при разследването. Може би собственикът на тази къща след петдесет години ще я забележи и ще се зачуди за значението й и за хората, изобразени на нея, преди да я хвърли или да я даде на дъщеря си за албума й. Най-вероятно Оуен ще претърси къщата внимателно и ще се отърве от това веществено доказателство, както и от всички останали.

Все пак той е педантичен във всичко, което върши.

Молитвите за по-бързо разсъмване бяха излишни. Бурята бе във вихъра си и небето навън бе тъмно като дупката, в която се криеше тя. Никъде не се виждаха разноцветни мигащи светлини. Зловещото начинание на Оуен щеше да му отнеме секунди: един куршум в главата й с револвера на Майкъл, после куршум в главата на лудия със своето оръжие… Полицията ще завари Оуен облян в сълзи на пода, прегърнал тялото на Лиз, разгневен на хората на реда, че не са му обърнали внимание, когато ги е молил да защитят жена му.

Тя чу стъпки по неравния коридор отвън.

И тогава, също както когато се беше крила от баща си, Лиз се изправи, послушно отключи и отвори вратата.

— Ето ме — каза тихо също както и тогава.

Оуен бе на три метра от нея и стискаше металния лост. Изглеждаше леко изненадан, че тя се появи от тази посока, и в същото време разочарован, че бе позволил на врага си да остане зад гърба му. Тя тихо добави:

— Да бъде, както искаш, Оуен. Само че не тук. Нека да е в оранжерията.

И преди той да проговори, му обърна гръб и тръгна нагоре по стълбите.

— Мислел си, че никога няма да разбера — прошепна тя. Лиз отстъпи към розовия храст и усети как бодлите се забиват в бедрото й. Болката бе слаба и тя почти не чу трополенето на дъждовните капки по стъкления покрив над тях.

— Колко жалки бяхте, Лиз. Колко жалки. Да се криете по хотели. Да се разхождате по плажа… — Той поклати глава. — Не се прави на толкова потресена. Разбира се, че знаех. Почти от самото начало.

Гърлото й се сви от страх и тя затвори за миг очи.

— Затова ли правиш това? Защото аз съм обичала друг? Мили Боже, ами ти…

— Курва! — Той се наведе и я удари в лицето; тя падна. — Моята жена. Моята жена!

— Ти също имаше любовница!

— Това дава ли ти право да мърсуваш? Не съм чувал да има такъв закон.

Мълниите вече проблесваха на изток. Бурята отминаваше.

— Аз бях влюбена в него — проплака Лиз. — Не съм го предвиждала. Нали говорехме за развод.

— О, разбира се — изсъска той, — това вече е извинение.

— Робърт ме обичаше. Ти не.

— Робърт бе готов да легне с всичко, което носи пола.

— Не!

— Изчукал е половината жени в Риджтън. Вероятно и някои мъже…

— Това е лъжа! Аз го обичах. Няма да позволя…

При тези протести обаче й хрумна нещо друго. Замисли се за онези месеци. Замисли се за сдобряването си с Оуен след неговата изневяра — горе-долу по същото време, когато се разбра, че госпожа Л’Оберже е неизлечимо болна. Замисли се за противопоставянето му срещу купуването на разсадника. Сълзите й секнаха и тя го погледна хладно.

— Има нещо друго, нали? Това не е само заради връзката ми с Робърт.

Имението, разбира се. Нейните милиони.

— Вие с Робърт планирахте да се ожените. Ти мислеше да се разведеш с мен. Искаше да ме лишиш от всичко.

— Говориш за тези пари, сякаш си ги спечелил ти. Те са на баща ми. И аз винаги съм била много щедра. Аз… Чакай. Откъде знаеш, че с Робърт сме говорили за женитба.

— Ние знаехме.

Изведнъж с болка, много по-силна от тази, която изпита от плесницата му преди малко, Лиз разбра: „Ние знаехме“.

— Дороти?

Оуен изобщо не бе ходил с никаква адвокатка. Любовницата му е била Дороти. Послушната Дороти. През цялото време са били планирали убийството на Лиз. Заради безумната гордост на Оуен и заради парите й. Очарователният, безгрижен Робърт вероятно бе оставил някакви свидетелства за връзката им някъде в дома си, а може би просто не беше спрял да говори, когато е трябвало.

— Кой мислиш, че ме извика в деня на пикника в кантората? Не беше секретарката ми. О, Лиз, толкова си сляпа.

— Значи, все пак си бил в парка. Стори ми се, че те видях.

— Отбих се в кантората и накарах да ми препращат разговорите в колата. Бях на паркинга петнайсет минути преди вас. Последвах ви на плажа.

И е чакал.

Дороти бе забравила книгата на Лиз нарочно, с предположението, че тя ще се върне сама при джипа. Оуен е щял да я издебне там.

Само че Робърт бе предложил да донесе книгата с намерение да настигне Порша. Сигурно беше минал покрай Оуен, който го е нападнал при входа на пещерата. Тежко ранен, Робърт бе побягнал навътре и Оуен го е последвал. Клер сигурно е чула виковете на Робърт и също е влязла.