Джефри Дийвър - Милост

Прекалено много върбови клонки, прекалено много поучения, прекалено много безмълвни като на погребение вечери.

И кой знае? Може би старият Л’Оберже бе променил мисленето си след злополучния урок по плуване на Лиз и се беше качил в леглото на дванайсетгодишната Порша. Все пак тя бе по-красивата от двете.

Понякога тази мисъл й се струваше пълна лудост и непростимо богохулство. Беше се оказало обаче, че лудостта вирее в задния двор на Лиз и ако нощта на бурята (деликатният евфемизъм, с който сестрите наричаха онази случка) я бе научила на нещо, то беше, че има само два непростими гряха: лъжите и нашата склонност да ги приемаме.

Трентън Хек също щеше да е в съда днес. В случая той имаше и друг интерес, надминаващ обикновеното търсене на възмездие. Преди да бъде уволнен като директор на Марсденската психиатрична болница, доктор Роналд Адлър бе отказал да му изплати наградата, която Хек смяташе, че е заслужил. Следващият директор нямаше нито морални, да не говорим за законови основания да изплати сумата, която се оказа, че Адлър дори не е имал правомощия да обещае. И затова отчаяният Хек съдеше Оуен, задето го бе прострелял в гърба.

Застрахователната компания отказваше да плаща за такава злополука и Хек с ужас установи, че да съди Оуен, всъщност означаваше да съди Лиз. Той веднага предложи да оттегли жалбата си, но тя го увери, че той най-много от всички заслужава обезщетение от тази трагедия и въпреки енергичните протести на адвоката си му написа чек за значително по-голяма сума, отколкото беше поискал.

Лиз си даваше сметка, че двамата, тя и Хек, нямат много общи неща, но въпреки това го чувстваше много близък. Все пак, когато той я покани на вечеря миналата седмица, тя отказа. Вярно бе, че Хек се нуждаеше от нещо повече от един фургон и кучето си, но тя не вярваше да може да му го осигури.

Майкъл Хрубек нямаше да присъства на процеса.

В Деня на благодарността по скромна негова молба Лиз го бе посетила в Държавната психиатрична болница във Фремингтън, където той отново се намираше под грижите на доктор Ричард Колер. Отначало Майкъл й се сърдеше, че като пратеничка на Бога е отказала да отнеме живота му като наказание за убийството на президента от деветнайсети век. Очевидно обаче започваше да приема мисълта, че спасяването й е част от някаква сложна небесна сделка, която само той разбираше, и затова се примири да остане на белия свят, колкото му е определено.

Самият Майкъл също беше подсъдим — по обвинения за убийство на съкилийника си преди бягството от Марс-ден. Уликите ясно показваха, че тук става дума за самоубийство и делото се водеше само защото с измъкването си Хрубек бе направил на маймуни и болничните власти, и полицията. Майкъл, както увери адвокатът му, щеше да излезе от съдебната зала не само оправдан, но с по-добър обществен имидж от обвинителя, който (както писа поне един вестник) имаше много по-важни занимания от разследването на смъртта на Боби Рей Калахан, един доказан убиец.

Имаше и други обвинения: кражба на коли, проникване с взлом и умишлено затваряне на двама много сърдити полицаи от Гъндърсън, на единия от които бе счупил и китката, в собствения им багажник. За вината на Майкъл нямаше спор. Той обаче вероятно нямаше да лежи в затвора, уверяваше юристът. Достатъчно беше просто да каже истината пред съда: че е бягал от агентите на Пинкертън, които са го преследвали за атентата срещу Ейбрахам Линкълн.

Майкъл Хрубек бе добър пример за човек, който използва историята в своя полза.

Сега Лиз облече палтото си и извика на сестра си, че е време да тръгват. Отиваха с две коли — след съдебното заседание Лиз възнамеряваше да прекара някой и друг час във Фремингтън.

След Деня на благодарността бе посещавала болницата няколко пъти. Все още се притесняваше от Майкъл, но беше установила, че когато седи с него, понякога в присъствието на Ричард Колер, понякога без него, изпитва огромно удоволствие от компанията му. Когато влизаше в стаята му, той взимаше ръката й нежно и с благоговение, което понякога я трогваше до сълзи. Тя искаше да разбере невероятно сложната основа на тези емоции. Искаше да разбере защо беше предприел онова пътуване, за да спаси точно нея сред всички човешки същества, и защо — макар породена от лудост — тази постъпка я трогва толкова силно.

Тези въпроси обаче надминаваха възможностите на разума й и тя се задоволяваше просто да седи до него в стаята с изглед към покритите със сняг полета, да пие кафе или сода от пластмасова чашка и да разговаря за крави, политика или безсъние — проблем, който измъчваше и двамата.