Джефри Дийвър - Милост

И не помоли Порша да ги повтори. Вместо това се усмихна тайнствено, стисна ръката на сестра си и излезе; запъти се сама в синята зора към езерото. Кучето я настигна и заприпка до нея. Когато спряха в края на терасата, близо до торбите, натрупани от двете сестри, то легна в калта. Лиз седна върху дигата и се загледа в металносините води на езерото.

Студеният фронт вече се беше установил над Риджтън и по дърветата започваше да се образува ледена коричка. Милиони отронени листа покриваха земята като люспите на огромно животно. По-късно, ако денят беше слънчев, щяха да заблестят в прекрасни цветове. Лиз загледа счупените клони, разбитите стъкла и откъртените летви от стените на къщата. Природната стихия бе оставила следите си. Ала освен наводнената кола щетите от нея бяха малки. Такива бяха тукашните бури: не причиняваха много вреди, само прекъсваха уличното осветление, обрулваха листата на дърветата, наводняваха дворове и караха добрите граждани да почувстват временно неудобство. Оранжерията например бе видяла няколко свирепи бури и никога досега не беше претърпявала поражения — и дори сега за това се бе наложило един огромен побъркан мъж да се стовари върху покрива й.

Лиз остана така десетина минути. Трепереше, дъхът й излизаше като облачета пара. Сетне тя се изправи. Кучето — също и я погледна в очакване; така, помисли си тя, я подканяше да му даде нещо за ядене. Лиз го почеса по главата и тръгна към къщата през мократа трева. То я последва.

Листенцата на кичестия сорт са подредени по сложен начин.

Това е розата на двайсети век и в момента Лиз Ачисън подрязваше точно една такава; невероятно бялата „Айсберг“ беше буен храст и надвисваше от всички страни около входа на оранжерията. Посетителите често се възхищаваха на цветовете й и тя бе сигурна, че ако представи розата на конкурс, ще получи поне синя лента.

Този ден, докато подрязваше издънките, тя носеше тъмнозелена рокля с цвета на гущер в полунощ. Дрехата бе в подходящ мрачен оттенък, но не беше черна — отиваше в съда, не на погребение.

Макар че в резултат на процеса щеше да остане нещо като вдовица, Лиз не скърбеше.

Въпреки препоръките на адвоката си Оуен бе отхвърлил предложението за споразумение — дори след като До-роти се съгласи да свидетелства срещу него в замяна на отпадане на обвиненията за съучастничество в убийство. Оуен смяташе, че ще се измъкне поради невменяемост. Един експерт, психиатър, зае свидетелското място и надълго и нашироко описа Оуен като социопат. Тази диагноза обаче очевидно не оказа същото влияние върху съдебните заседатели както свидетелствата за болестта на Майкъл. След продължителен процес Оуен бе обявен за виновен по обвиненията за извършване на убийство първа степен.

Миналата седмица Лиз беше подписала договор за закупуване на Лангделовия разсадник и същия ден подаде заявление за напускане в училището; в края на първия срок двайсетгодишната й кариера като учителка по английски щеше да приключи.

За изненада на голямата си сестра Порша поиска счетоводните документи на разсадника, за да ги покаже на настоящия си приятел — Ерик или Едуард, Лиз вече не помнеше името му. Той бе финансист и остана впечатлен от успехите на фирмата, препоръча на Порша да купи дялово участие, докато все още има възможност. Младата жена прекара няколко дни в обмисляне на предложението, сетне се разколеба и заяви, че има нужда от още време, за да вземе решение. Обеща на сестра си да й даде отговор, след като се върне от Карибските острови, където смяташе да прекара февруари и март.

Порша бе прекарала нощта в имението и щеше да придружи Лиз в съда. След арестуването на Оуен младата жена беше останала три седмици в Риджтън, за да помогне в почистването и ремонта. Седмица след прочитането на обвинителния акт обаче Лиз реши, че иска да остане сама, и помоли сестра си да се върне в Ню Йорк. На гарата Порша неочаквано се обърна към нея:

— Слушай, защо не се преместиш при мен?

Лиз беше трогната от предложението, макар че очевидно и самата Порша не го взимаше насериозно.

Градът не беше за Лиз и тя отказа.

Сега тя затвори горните отдушници на оранжерията, за да спре притока от студен зимен въздух, и си помисли: „Ние се сблъскваме със смъртта по различни начини и повечето от тях са много по-прозаични от това да намериш духовете на мъртвите си предци в една оранжерия или да научиш, че съпругът ти е преминал много километри, за да ти пререже гърлото, докато спиш.“ Докато размишляваше върху тези кратки напомняния, че сме смъртни, Лиз се замисли за сестра си и разбра, че стремежът на Порша да страни от нея през всичките тези години не е бил породен от извратеност или жестокост. Не, бягството й от семейството имаше по-проста причина: тя правеше онова, което й бе отредено да стори.