Джефри Дийвър - Милост

И Оуен бе намерил ножа, изпуснат от Лиз при тялото на Робърт.

— Обезобразяването! Защо, мръсник!

— Като заслужено наказание за престъплението му.

— Майкъл изобщо не е наранил Робърт.

— Да го нарани ли? Мръсникът дори се опита да го спаси! Крещеше: „Ще почистя кръвта от главата ти, не се тревожи, не се тревожи.“ Такива глупости.

— И ти чакаше точно това… — Лиз се засмя и се огледа в мрака. — Изобщо не си излязъл да го убиеш. Искал си да го доведеш тук! Възнамерявал си да… да го оставиш да довърши започнатото тази вечер!

— Отначало си мислех, че точно затова е избягал — за да те убие. След това го проследих до Клъвъртън. Той…

— Онази жена… О, Оуен…

— Не, той не й беше сторил нищо. Просто я беше завързал, за да не може да се обади по телефона. Намерих я в кухнята. Той й разправял, че отивал в Риджтън, за да спаси любимата си Лиз-бон от нейния Адам.

— Ти ли го направи? Ти ли я уби?

— Не съм го предвиждал. Не смятах да става така! Наредих го, сякаш той го е извършил. Бутнах мотоциклета й в реката. Ченгетата си мислеха, че е отишъл в Бойлстън, но аз знаех, че е тръгнал насам.

Разбира се. През цялото време е знаел, че Майкъл има мотив да дойде в Риджтън — при жената, която е лъжесвидетелствала срещу него в съда.

— И ти си прострелял Трентън. И си убил полицая!

Зловещо спокойствие обхвана Оуен.

— Нещата излязоха от контрол. Планът ми беше толкова прост, а излезе от контрол.

— Оуен, моля те, чуй ме.

Гласът й прозвуча по същия отчаян, но успокоителен начин, както когато се обръщаше към Майкъл Хрубек преди половин час.

— Ако искаш пари, за Бога, ще ги получиш.

Тя обаче погледна лицето му и разбра, че няма смисъл. Замисли се за разговора си с Ричард Колер. Майкъл можеше да е луд, но изкривеният му свят поне се подчиняваше на чувството за справедливост.

Съпругът й бе психопатът — той не познаваше милост.

Лиз си даде сметка, че сигурно е започнал да планира смъртта й от самото начало на вечерта, още когато е чул за бягството на Майкъл. Настояванията шерифът да изпрати охрана и за преместването им на хотел — всичко това беше с цел да си осигури алиби. Да, след убийството на Майкъл сигурно е щял да се обади на Лиз в мотела и да й каже, че може да се прибере. „Няма вече опасност, любов моя.“ Само че той щеше да я чака. Нея и…

— О, Господи! — прошепна тя.

Порша.

Даде си сметка, че сигурно е възнамерявал да убие и нея.

— Не! — Писъкът й отекна в оранжерията. — Не!

И тя извърши онова, заради което бе напуснала скривалището си в мазето, онова, на което до този момент не беше вярвала, че е способна — обърна се, хвана кухненския нож от масата зад себе си и замахна.

Целеше се във врата, но вместо това улучи бузата му. Главата му отскочи. Револверът изхвърча от ръката му. Той стреснато примигна.

Веднага потече кръв, потоци кръв обляха главата му като ален воал.

За миг те останаха неподвижни, втренчени един в друг. Никой не си пое въздух.

Сетне с боен вик на войник Оуен се хвърли върху нея. Тя падна, изпусна ножа, вдигна ръце пред лицето си, за да се защити от свирепите му удари. Той я удари с юмрук и я зашемети. Пред очите й причерня за миг. Тя заби юмрук в лявото му рамо. Той изрева като ранен звяр, отдръпна се и стисна болното си рамо.

Бързо се съвзе и поднови нападението си, злобата му бе по-голяма от нейната. Тя не можеше да се сравни по сила и тегло с него въпреки раната му и удареното му рамо. Скоро я повали по гръб и камъчетата от пода се забиваха във врата й. Стисна я за гърлото. Светлината в оранжерията, бледата синьо-зелена светлина стана още по-бледа и белите й дробове жадуваха за кислород, който не можеха да поемат. Тя замахна към покритото му с кръв лице. Ръцете й се вдигнаха безпомощно във въздуха и отново се отпуснаха. Черна пелена се спусна пред очите й. Тя се опита да му каже нещо, думи, които той не можеше да чуе, а тя — да разбере.

В последния й съзнателен миг пред очите й се появи малка сянка — някоя част от мозъкът й умира, помисли си тя. Сянката се увеличи от малко петно във всеобгръщащ мрак, който увисна във въздуха като буреносен облак. В следващия момент стъкленият покрив точно над тях се пръсна и парченца дърво и стъкло обгърнаха приближаващата се сянка като мехурчета, съпътстващи гмуркащ се водолаз под водата.

Огромното тяло се приземи настрани, наполовина върху Оуен, наполовина върху високия оформен като малко дърво храст от сорта „Импириъл“; бодлите издълбаха няколко успоредни драскотини подобни на струни на арфа по бузата и ръката на Майкъл. Той хълцаше от страх след седемметровото падане — ужас, който и за нормален човек би бил непреодолим, а за него сигурно преминаваше всички граници на човешкия разум.