Любен Дилов - Да избереш себе си

Веднага изпрати снимките от М-81 и М-82, макар на Земята вече да бяха регистрирали избухванията. Неговите снимки показваха явлението стократно по-детайлно, разкриваха непозната картина на нещо, което можеше да се тълкува и като смърт, и като раждане. Как ли щеше да ги възприеме Земята? Нали компютърът твърдеше, че някога, много отдавна, човеците се радвали, когато някой умирал, и плачели, когато друг се раждал…

Гравитацията на Слънцето тук вече едва-едва се долавяше от свръхчувствителните гравитомери, докато притеглянето на Плутон и луните му ставаше все по-осезаемо. Най-близката до Плутон луна, макар да не бе по-голяма от Меркурий, въртеше около себе си доста астероиден камънак. Дали тия луни не представляваха все пак самостоятелни планети, а цялата система на Плутон наистина да е отдавна загасналата миниатюрна слънчева система, онова митично слънце-двойник на нашето. Повечето звезди във всички галактики представляваха двойни и тройни системи, защо точно нашето Слънце трябваше да е самотно? Или и това бележеше неговата „богоизбраност“, а истинското творчество се осъществяваше само в самотата?

На Земята ставаха все по-нетърпеливи. Възнамеряваха да установят колкото се може по-бързо наблюдателница на Плутон, вероятно и с хора в нея, и все пак Плутон още можеше да почака. Възможно бе да се окаже, че неговите луни-планети са по-устойчиви и предлагат по-добри условия за наблюдателница, следователно трябваше по-напред тях да изучи.

Сигнализира на Земята, че няма да ги послуша. Разбира се, не им каза, че това е по-скоро несъзнателен бунт против човешките нареждания, защото все едно след Плутон щяха да поискат да изследва и луните му. Вместо това си позволи напълно несвойствени за един киборг изрази. Още древните философи открили, каза им, тъждественост на усещанията, възприятията и представите с познаваемия обект. Да, но аз, киборгът Дан, притежавам съвършено различни от вашите сетива, следователно е закономерна и разликата в моята тъждественост с неща, които вие дори не сте в състояние да схванете. Отивам на първата луна на Плутон, а на вас предоставям през това време да й измислите име.

Радиовълните от Земята, предпазливи и любезни, но заредени със скрита язвителност, го застигнаха, когато бе така залисан, че нито имаше време, нито желание да им възразява. „Хубаво е, приятелю, че развиваш чувство за хумор — записваше автоматът, — макар хуморът да не е най-полезното качество за един киборг! Добре, върви на първата, но много ще се радваме, ако намериш време да ни обясниш подробно какво толкова различно възприемаш с тия твои сетива, с които вече няколко пъти се опитваш да ни стреснеш…“

Радарите на космолета от доста време така трещяха в звуковите и светлинни сигнални системи, че и спящ да събудят. Нещо в тъмното се приближаваше към него необикновено бавно за нормално космическо тяло. Откъде бе изскочило? Къде бе минавало? В Слънчевата система ли се готвеше да влезе?

Компютърът на сигналната система бе изчислил, че тялото щеше да пресече пътя му към първата луна в точка, където бе възможно опасно сближение, и вече бе извършил необходимата корекция на автопилота.

Киборгът Дан не умееше да се радва на разнообразието, каквото представляваше непредвидената поява на космическо тяло, но научното любопитство сякаш неизкоренимо бе посадено от гените в мозъка му. И той побърза да вземе управлението на кораба в свои ръце, да го отклони към очевидно дребничкото тяло, което радарите още опипваха с връхчетата на невидимите си пръсти. Искаше да го пресрещне или да го застигне откъм гърба, да го огледа отблизо, да полети известно време с него. Засега като че ли се носеше откъм съзвездието Дева, което, разбира се, оттук приличаше на всичко друго, само не и на младо момиче. В него обаче се намираше една звезда, назована Девица-70, отдавна интригуваща земните астрофизици с необичайността си.

Тя се намираше на четиридесет светлинни години от Слънцето, а я обикаляше една девет пъти по-едра от Юпитер планета за сто и шестнадесет земни дни. Въпреки големината си обаче и тя не бе успяла да стане звезда в двойна система. Температурата й — Дан си позволи сега отново да я измери — беше осемдесет градуса и на нея имаше много вода, гореща вода, което би могло да представлява и онзи хипотетичен океан-бульон, в който, разправят, бил се родил животът на Земята. Около самата планета обаче, на твърде близки разстояния от нея, кръжеха още четири луни. В неговия телескоп условията за живот на тях изглеждаха многократно по-благоприятни.