Любен Дилов - Да избереш себе си

Ту тук, ту там избухваха звезди, чиито живот бе завършил, за да започне отново жизненият им цикъл под друга форма. А в глъбините на Космоса, там, на около петнайсет-двайсет милиарда светлинни години, галактиките очевидно криеха десет пъти повече енергия в себе си, отколкото показваха „навън“. Невидимото, но установимо от уредите вещество се състоеше от екзотични частици, което говореше, че по-голямата част от материята във Всемира беше различна от тази в Млечния път. Дали Млечният път не представляваше някакъв уникален резерват на природата, където единствено бе възможен белтъчният живот?

И Дан почваше отново да търси този живот из по-близките райони, убеден, че жалкото човечество, от което искаше да се разграничи, не е единственото в тази част на Космоса, че трябва да има някъде и по-добро от него. Белтъкът, не повече от две-три шепи, сред стотината килограма метали, керамика и пластмаси на киборговото му тяло, го тласкаше да търси свое подобие из безбрежието.

Гигантската планета в съзвездието Голямата мечка, която отначало събуждаше неговите надежди, се оказа газово кълбо, подобно на Юпитер, макар и по-студено, а всичките луни около него бяха безжизнени…

Сега на Земята нощите трябва да са особено красиви, помисли си тогава Дан и никак не искаше това да прилича на тъга. Навлязла в най-плътната част на кометата Суифт-Тутл, идеща откъм Персей, върху нея се изсипваха стотици метеорити на час и предизвикваха празнична илюминация за романтичните вечерни разходки. Красиво и… опасно за такива като него, ако не изпреварят с излитането си звездния дъжд на Персеидите.

Той излетя от Луната, другата романтична спътница на земната любов. И през супертелескопа на борда сега тя изглеждаше не по-голяма от пъстрокрила пеперуда, кръжаща около Земята. Селена, бяха я кръстили древните хора, обявявайки я за сестра на бога на слънцето и дъщеря на титанката Тея. Тя била влюбена в красивия син на Зевс Ендимион, но пред нейната любов, глупакът му с глупак, предпочел да поиска от боговете вечна младост, въпреки че цената й била безумно висока. Ендимион трябвало да потъне в непробуден, вечен сън. И ето, всяка нощ Селена обикаля спящия младеж, тъжно му се любува, милва го и му нашепва любовни слова, но спящият красавец не усеща никакви ласки…

Не предпочете ли и той, като Ендимион, вечната младост на киборга пред всичко човешко?

— Дан, какви са тия стари приказки, дето ни ги разправяш? Защо си решил, че си Ендимион? Проверихме за него в компютъра, но ние чакаме от теб работа, не да спиш, красавецо наш!

В Института за изследване на далечните планети продължаваха да бъдат предпазливи със скъпия си киборг. Налудничавите му съобщения говореха за опасност от навлизане на бъркотия в биочиповете, която за по-кратко наричаха полудяване. Дан обаче им отговори с неизменното желание да дразни ненаситната им алчност за знания:

— Вие отказвате да приемете картината на междузвездния вакуум каквато я виждам аз. Значи все още имате нужда, като Птоломей, от една геоцентрична, да я наречем по-съвременно, хомоцентрична система, за да крепи самочувствието ви, че сте потребни с нещо на Вселената. Всичко да се върти около вас, вие да сте мерило за всичко, както го е рекъл Протагор. А небето е пълно с хубави приказки, там са най-хубавите, само че отдавна нямате уши за тях…

В Института станаха двойно по-деликатни; любезно му напомниха, че сеансите за радиовръзка не били точно предназначени да си разказват приказки, и учтиво го помолиха да не си прави повече шеги с тях, а да се заеме най-после с Плутон.

Плутон затуляше вече голяма част от кръгозора му, леден, мрачен, сърдит, че Слънцето някога бе изсмукало силите му, за да стане макар и малка звезда. Дан щеше, разбира се, да му посвети много от времето си, но сега предпочете да насочи бордовия телескоп към галактиките М-81 и М-82. В тях почти едновременно бяха избухнали две свръхнови. Мощни космически взривове, безумни като всичко ставащо в Космоса, където липсата на въздух сковаваше всички в ледена тишина. Чудовищен блясък и… ето ти смъртта на една звезда! От нея се ражда нова мъглявина, в центъра й зейва ненаситната черна дупка…

А от смъртта на човека какво се ражда? Нито излъчва светлина неговата смърт, победоносно приветстваща новия си живот, нито остава нещо видимо подире си! Един затрупан гроб или шепичка крематорен прах и мъглявина на спомена, умираща с неколцината човеци, в чиито глави се е размила. Тъжно е да си човек, щом незабележимата ти смърт не поставя друго начало. Защото какво ново начало е детето, от което бе се отрекъл? Беше просто продължение! А тази проклета Вселена сигурно нямаше дори да усети, ако цялото човечество изведнъж изчезнеше, камо ли да ознаменува гибелта му с блясъка на свръхновите.